– Значи си роден в Норфък?
– Да.
Това обясняваше как младеж като Рийни се бе озовал в дълбоката провинция. Според опита на Страйк такива от типа на Рийни рядко или по-скоро никога не се откъсваха от гравитационното притегляне на столицата.
– Имаше ли роднини там?
– Не, просто ми се искаше промяна.
– Полицията ли те гонеше?
– Кажи-речи постоянно – отвърна Рийни без усмивка.
– Как научи за Чапман Фарм?
– С едно друго хлапе спяхме където намерим в Норич и срещнахме две момичета, които събираха пари за УХЦ. Те ни светнаха.
– Другото хлапе Пол Дрейпър ли беше?
– Да – отвърна Рийни отново с неудоволствие, че Страйк знае толкова много.
– Какво според теб е накарало момичетата от УХЦ да искат да вербуват двама бездомници?
– Трябваха им хора за тежката работа във фермата.
– И като условие да живееш там е трябвало да се присъединиш към Църквата?
– Да.
– Колко дълго остана?
– Три години.
– Дълго време е на тази възраст – отбеляза Страйк.
– Харесвах животните – отвърна Рийни.
– Но не и прасетата, както вече установихме.
Рийни облиза с език вътрешността на устата си, примигна силно, после каза:
– Не, те вонят.
– Аз пък ги мислех за чисти животни.
– Грешно сте мислили.
– Често ли сънуваш неща само защото вонят?
– Просто не обичам прасета.
– И няма нищо общо с това, че „прасето действа в мрачна бездна“?
– Какво?
– Научих, че прасето е от особена важност в „Идзин“.
– В кое?
– Книгата, от която е хексаграмата, татуирана на лявата ти ръка. Може ли да я погледна?
Рийни прие, макар и неохотно, извади ръка изпод мишницата си и я протегна към Страйк.
– Коя хексаграма е тази? – попита Страйк.
Рийни имаше вид, сякаш предпочиташе да не отговаря, но накрая каза:
– Петдесет и шеста.
– Какво означава тя?
Рийни силно примигна два пъти, преди да промърмори:
– Скитникът.
– И защо скитникът?
– „Онзи, който има малко приятели: това е то скитник.“ Бях още хлапе, когато я направих – смотолеви и отново тикна ръката си под мишницата.
– И какво, превърнаха те във вярващ?
Рийни не каза нищо.
– Нямаш ли мнение за религията на УХЦ?
Рийни отново стрелна поглед към едрия затворник на съседната маса, който не разговаряше с посетителя си, а се бе втренчил заплашително в Рийни. Рийни повдигна рамене раздразнено и отговори без желание:
– Видях неща.
– Какви?
– Неща, които те можеха да правят.
– Кои „те“?
– Те. Джонатан и онази… Жива ли е още? Мадзу.
– Че защо да не е жива?
Рийни не отговори.
– Какво си виждал да правят двамата Уейс?
– Караха разни неща да изчезват. Също… духове, такива работи.
– Духове?
– Виждал съм я да кара да се появи дух.
– И как изглеждаше духът? – попита Страйк.
– Ами като призрак. – Изражението му предизвикваше Страйк да намери това смешно. – Видях го в храма. Беше… прозрачен.
Рийни отново примигна силно, после попита:
– Говорили ли сте с друг, който е бил там?
– Ти повярва ли, че духът е истински? – продължи Страйк, като игнорира въпроса на Рийни.
– Не знам… може би – отвърна той. – Вие не сте били там – добави леко ядосан, но след поглед над главата на Страйк към навъртащ се наблизо надзирател, подхвърли с насилено спокойствие. – Може и фокус да е било, не знам.
– Чух, че Мадзу те е принуждавала да се удряш с камшик през лицето – каза Страйк, като наблюдаваше внимателно Рийни и то се знае, по лицето на затворника пробяга потрепване. – Какво беше направил?
– Фраснах един на име Грейвс.
– Алегзандър Грейвс?
Рийни изглеждаше все по-притеснен от това ново доказателство, че Страйк си е приготвил домашното.
– Да.
– Защо го фрасна?
– Беше мухльо.
– В какъв смисъл?
– Адски дразнещ беше. През цялото време дрънкаше врели-некипели. И все се пречкаше отпреде ми. Лазеше ми по нервите, така че една вечер го ударих, да. Само че там не биваше да се ядосваме един на друг. Искаха от нас братска обич, такива ми ти щуротии.
– Не ми приличаш на човек, който би се съгласил да се удря сам с камшик.
Рийни не каза нищо.
– Този белег на лицето ти от камшика ли е?
Рийни продължи да мълчи.