– Ще попитам отново – каза тихо Страйк. – И този път ще ти припомня какво вероятно ще ти се случи след края на интервюто, когато уведомя моя приятел, че не си сътрудничил.
Рийни бавно вдигна ръкава на суитшърта си. На бицепса му нямаше череп, а голям катраненочерен дявол с червени очи.
– Това прикрива ли нещо?
– Не – отвърна Рийни и смъкна ръкава си надолу.
– Сигурен ли си?
– Да, сигурен съм.
– Питам те – каза Страйк и бръкна във вътрешния джоб на сакото си да извади две от полароидните снимки, намерени от Робин в хамбара в Чапман Фарм, – защото си помислих, че преди е имало череп там, където сега е дяволът.
Остави редом двете снимки на масата, обърнати към Рийни. На едната високият и слаб мъж с татуировка на череп бе проникнал в пълничкото чернокосо момиче, а на другата същият содомизираше по-дребен мъж, чиято къса и тънка коса би могла да е на Пол Дрейпър.
Челото на Рийни лъсна под острото осветление от тавана.
– Това не съм аз.
– Сигурен ли си? – попита Страйк. – Защото според мен това би обяснило по-добре упоритите ти кошмари с прасета, отколкото вонята на свински изпражнения.
Изпотен и бледен, Рийни толкова силно бутна снимките настрани от себе си, че едната падна на земята. Страйк я вдигна и прибра двете обратно в джоба си.
– Как изглеждаше духът, който си видял?
Рийни не отговори.
– Наясно ли беше, че Дайю сега се материализира най-редовно в Чапман Фарм? – попита Страйк. – Наричат я Удавената…
Неочаквано Рийни се изправи на крака. Ако пластмасовият му стол и масата не бяха фиксирани към пода, Страйк се обзалагаше, че затворникът щеше да ги събори с ритници.
– Ей! – подвикна застанал наблизо надзирател, но Рийни вече вървеше към вратата, водеща към вътрешността на затвора. Още двама надзиратели го настигнаха и го съпроводиха през вратата навън от помещението. Затворници и посетители се бяха извърнали да гледат как Рийни изфуча навън, но бързо се върнаха към своите си разговори, за да не пропиляват ценните минути.
Страйк срещна очите на едрия затворник през една маса, в които се четеше мълчалив въпрос. Страйк направи лек негативен жест. Още бой надали щеше за развърже езика на Джордан Рийни, Страйк беше сигурен в това. И преди беше срещал ужасени хора, такива, които се бояха от нещо по-лошо от физическа болка. Въпросът бе кое точно караше Джордан Рийни да изпадне в такова състояние на паника, че бе готов да се изправи пред най-сурово затворническо възмездие, когато имаше начин да го избегне.
57
Деветка в началото:
Като видиш лоши хора,
пази се от грешки.
„Идзин“, или „Книга на промените“
За облекчение на Робин следващото писмо на Страйк представяше решение на проблема с парите, които се очакваше Робин да даде на УХЦ.
Говорих с Колин Еденсор и той е готов да приготви в наличност хиляда лири за дарение. Ако вземеш данните за банковата им сметка, ще уредим банков превод.
На следващата сутрин Робин помоли за позволение да посети Мадзу във фермерската къща.
– Искам да направя дарение на Църквата – обясни тя на жената със строго лице, която надзираваше работата ѝ в кухнята.
– Добре. Върви сега, преди обяда – поръча жената с първата усмивка, която Робин бе получавала от нея.
Робин беше предоволна да избяга от задължението да вари нудли с куркума, тъй че захвърли престилката и тръгна.
Юнският ден бе облачен, но когато прекоси пустия двор, слънцето надникна иззад облак и превърна басейна с фонтан на Дайю в езеро с диаманти. За щастие, Емили вече не бе там, стъпила на щайгата. Останала бе така цели четиресет и осем часа, игнорирана и неспоменавана от всички минаващи покрай нея, сякаш открай време си бе стърчала там и щеше да остане завинаги. Робин изпита удвоено състрадание към Емили, когато по долнището на анцуга ѝ се появиха петна от урина, а окаляното ѝ лице бе набраздено със следи от сълзи, ала имитира останалите църковни членове и се държеше, сякаш жената е невидима.
Другото отсъствие, което в момента подобряваше живота в Чапман Фарм, бе това на Тайо Уейс, който бе на посещение на Центъра в Глазгоу. Изчезването на постоянния страх, че той ще се опита отново да я отведе в Стая за уединение, бе такова облекчение, че Робин дори се усещаше по-малко уморена, отколкото обичайно, при все че режимът ѝ с тежък физически труд продължаваше.
Тя коленичи при басейна на Дайю, отдаде нужната почит, след което пое към резбованите двойни врати на фермерската къща. В мига, когато се озова пред тях, отвътре ги отвори Сита, възрастна жена с кафява кожа и дълга стоманеносива коса. Носеше издут полиетиленов чувал. Когато се разминаваха, Робин усети силна миризма на изпражнения.