До работилницата няколко членове на Църквата конструираха триметрова сламена фигура. По всичко личеше, че има солидна телена конструкция, и сега Робин осъзна, че голямата сламена скулптура, над която бе видяла да работи Ван, очевидно беше главата на фигурата.
– Правим такава всяка година в прослава на Появата на Откраднатия пророк – обясни усмихнатата Бека на групата. – Самият пророк беше надарен майстор, така че…
Гласът на Бека потрепери и тя млъкна. Емили се бе появила иззад сламената фигура с макари канап в ръцете си. Главата ѝ бе повторно обръсната; и тя като Луиз явно още не бе получила позволение да си пусне косата. Емили хвърли към Бека студен и предизвикателен поглед, преди да се върне към работата си.
– …така че го честваме със средствата, които той сам бе избрал за своето себеизразяване – довърши Бека.
Хората от групата автоматично се насочиха към сноповете от кухи сламки и Робин видя, че в нейно отсъствие са стигнали до ниво да изработват норфъкски фенери, които бяха по-сложни от онези, които тя бе изработвала в началото. Тъй като никой не дойде да ѝ помогне, тя посегна към ламинираната инструкция на масата, за да види какво трябва да прави, а слънцето напичаше безжалостно гърба ѝ.
Бека влезе в работилницата и се върна с подвързания в кожа екземпляр на „Отговора“, който преди Мадзу им беше чела, докато работеха. Като вдигна копринения маркер, бележещ докъде са стигнали, Бека прочисти гърло и започна да чете.
– „Стигам до момент в историята на моята лична вяра, който е толкова ужасен, колкото и чудотворен, толкова вдъхновяващ, колкото и радостен.
Нека първо заявя на онези, които живеят в света на сапунения мехур, че онова, което ще разкажа – или поне моята реакция и моето разбиране за случилото се, – вероятно ще е озадачаващо и шокиращо. Как така, ще попитат те, смъртта на дете може да бъде чудотворна или радостна?
Трябва да започна с описание на Дайю. Материалистите биха я нарекли моя дъщеря, макар че аз бих я обичал също толкова, ако я нямаше плътската връзка.
От най-ранното ѝ детство беше очевидно, че Дайю никога няма да има нужда от пробуждане. Тя се бе родила пробудена и метафизичните ѝ способности бяха изключителни. Умееше да опитомява диви добичета само с поглед и да открива безпогрешно изгубени предмети без значение колко далеч бяха. Не проявяваше интерес към детински игри и играчки, а инстинктивно се насочи към светото писание, научи се да чете съвсем сама и да изрича истини, за които на много хора им трябва цял живот, та да ги проумеят.“
– И можеше да става невидима – обади се равен глас откъм извисилия се сламен човек.
Неколцина от групата погледнаха към Емили, но Бека игнорира прекъсването.
– „Докато растеше, силите ѝ ставаха все по-невероятни. Идеята, че четири-петгодишно дете ще постигне духовното си извисяване, би ми се сторила смехотворна, ако лично не бях станал свидетел. Всеки ден мъдростта ѝ се увеличаваше и тя даваше нови доказателства за своята свързаност с Благословената Божественост. Макар да бе дете, далеч надхвърляше моите способности за разбиране. Прекарал бях години в усилия да проумея и овладея собствената си духовна дарба. Дайю просто прие своята като нещо естествено без вътрешен конфликт, без объркване.
Сега, като поглеждам назад, се чудя как не съм успял да схвана каква е нейната съдба, макар тя да ми говореше за нея само дни преди своя земен край.
„Татко, скоро трябва да посетя Благословената Божественост, но ти не се бой, аз ще се върна.“
Представям си, че тя говореше за състоянието, което чистите духове придобиват, когато видят ясно лицето на Божествеността, каквото и аз самият съм постигал чрез мантри, постене и медитация. Знаех, че Дайю като мен е съзряла Божествеността и е говорила с Нея. Думата „да посетя“ трябваше да ме предупреди, но аз бях сляп, докато тя виждаше ясно.
Инструментът, избран от Дайю, бе млада жена, която завела Дайю в тъмното море, докато съм спял. Дайю пристъпила щастливо към хоризонта още преди слънцето да е изгряло и изчезнала от материалния свят, а физическото ѝ тяло се разтворило в океана. Била „мъртва“, както го нарича светът.
Отчаянието ми беше безгранично. Седмици изминаха, докато проумея, че тъкмо затова тя ни е била пратена. Не ми ли бе казвала много пъти: „Татко, аз съществувам извън елементарната материя“?. Тя бе пратена да учи всички нас, но да учи мен по-конкретно, че единствената истина, единствената реалност е духът. И когато аз го разбрах докрай и смирено казах на Благословената Божественост, че се е случило, Дайю се завърна. Да, тя дойде при мен, видях я ясно…“