Страйк погледна към масата, която очилата му снимаха. Възрастната жена хранеше с нещо сътрапезника си. Тъкмо когато му сервираха пилешката салата, телефонът му зазвъня. Разпозна код от Испания и вдигна.
– Корморан Страйк.
– Обажда се Ленард Хийтън – прозвуча весел мъжки глас със силен норфъкски акцент. – Чух, че ме издирвате.
– Издирвам информация във всеки случай – уточни детективът. – Благодаря, че ми връщате обаждането, господин Хийтън.
– Никого не съм удушил. През цялата нощ бях у дома със съпругата си.
Господин Хийтън явно се смяташе за много духовит. Страйк предположи, че смехът на фона е на жена му.
– Вашата съседка каза ли ви за какво става дума, господин Хийтън?
– Да, за момиченцето, което се удави – отвърна Хийтън. – Защо се ровите в тази стара история?
– Мой клиент се интересува от Универсалната хуманитарна църква – каза Страйк.
– Аха – рече Хийтън. – Е, ние сме навити на разговор. Ще сме у дома другата седмица, ако ви устройва.
След като се споразумяха за дата и час, Страйк затвори и започна да яде салатата си, като все така оставяше очилата си да провеждат наблюдението вместо него, а мислите му неизбежно се връщаха към Шарлот.
Макар че в пристъпи на гняв и отчаяние тя нанасяше повече вреди на самата себе си, Страйк все още носеше малък белег над веждата си, където го бе уцелил запратен от Шарлот пепелник, когато си тръгна от апартамента ѝ за последен път. Много пъти се бе нахвърляла срещу него по време на скандали в опит да му издере лицето или да го удари, но с това се бе справял по-лесно, отколкото с летящи предмети, предвид че бе доста по-едър от нея, а и бивш боксьор, трениран да отбива атаки.
И все пак поне в четири случая, когато бяха скъсвали, се бе стигало до физическо нападение от нейна страна. Помнеше сълзите ѝ след това, извиненията, клетвите ѝ никога повече да не го прави, спазвани най-много до година.
Страйк почти не забелязваше какво яде, погледът му обхождаше бъбрещите гости на ресторанта, матираните прозорци, изискания му интериор в сиво. Покрай Бижу с нейния любовник, адвокат на Короната, и предполагаемото нападение на Шарлот срещу милиардера името му бе започнало да се появява в пресата твърде често и това му бе крайно неприятно. Той взе очилата със скритата камера в тях и отново си ги постави.
– Извинете.
Страйк вдигна поглед. Беше жената с черната рокля, която бе спряла до масата му на излизане.
– Не сте ли Корм…
– Не, съжалявам, бъркате ме с някого – побърза да я прекъсне той с доста висок глас.
Обектът му и сътрапезникът ѝ изглеждаха твърде погълнати от разговор, за да са чули, но няколко души от близките маси извърнаха глави.
– Простете, мисля, че ви разпознах…
– Сбъркали сте.
Тя препречваше полезрението му към обекта.
– Извинявам се, но страшно много приличате…
– Сбъркали сте – повтори решително детективът.
Тя стисна леко устни, но на излизане от ресторанта в очите ѝ играеше весело пламъче.
60
Шестица на трета позиция:
Разбор на живота ми
решава избора
между активно действие или оттегляне.
„Идзин“, или „Книга на промените“
В петък вечер Робин изчака жените наоколо ѝ да заспят, преди отново да се измъкне от спалното помещение. Чувстваше се по-притеснена и стресирана от всеки друг път след първото си придвижване в тъмното към пластмасовия камък, защото бе закъсняла с двайсет и четири часа да остави писмото си, тъй че бе гонена от повишено напрежение да увери агенцията, че е добре. Както обикновено се прехвърли през портата с пет греди, бързо прекоси тъмното поле и влезе в гората.
В пластмасовия камък откри две шоколадови десертчета „Йорки“ и бележки от Страйк, Мърфи и Шах. Прочете писмата на тримата мъже на светлината на тънкото фенерче. Това на Райън бе в общи линии завоалирана молба да научи кога ще си тръгне от Чапман Фарм. Страйк я уведомяваше, че скоро ще има разговор със семейство Хийтън, които бяха видели Чери Гитинс на брега непосредствено след удавянето на Дайю.
Бележката на Шах гласеше:
Снощи проверих камъка и още съм в околността. Страйк каза, че ако няма нищо утре до полунощ, ще дойде и ще влезе открито в неделя.
– За бога, Страйк – промърмори Робин и отвори капачето на химикалката със зъби. Един ден закъснение според нея не оправдаваше подобни екстремни мерки. Макар да бе много гладна, имаше да пише повече от обикновено, така че отложи изяждането на шоколадчетата, захапа фенерчето и се залови да пише: