Тъй като беше корнуолец, близостта на океана обикновено го ободряваше, но при влизането в Кроумър видя много стари сгради с каменни стени от заоблени късове кремък и те неприятно му напомниха фермерската къща, където Леда бе изчезвала периодично, за да води дискусии на тема философия и политика, като оставяше децата си без надзор и незащитени.
Остави беемвето си на паркинг по средата на града и излезе навън под схлупеното небе. Семейство Хийтън живееха на Гардън Стрийт, която бе наблизо и се стесняваше в пешеходна алея с приближаването си до океана, който се виждаше между старите къщи като малък зеленикаво-син квадрат под облачното сиво небе. Къщата им беше от лявата страна на улицата: солидна на вид редова постройка с тъмнозелена входна врата, която се отваряше директно от тротоара. Страйк си представяше, че е шумна в ежедневието при всички пешеходци, движещи се към и от брега, магазините и пъб „Уелингтън“.
Потропа по вратата с чукче във формата на подкова и отвътре яростно залая куче. Отвори жена, малко над шейсетгодишна, с късо подстригана платиненоруса коса и тен с цвета и текстурата на износен гьон. Кучето – малко, пухкаво и бяло, бе притиснато към едрата ѝ гръд. За момент Страйк помисли, че е сбъркал къщата, защото зад гърба ѝ отвътре дори през лая на кучето се чуваше силен дружен смях.
– Дойдоха приятели – съобщи сияеща тя. – Искаха да ви видят. Всички са много развълнувани.
Сигурно се шегуваш с мен.
– Доколкото разбирам, вие сте…
– Шели Хийтън – каза тя и протегна ръка, върху която подрънкваше масивна златна гривна с висящи талисманчета. – Влизайте. Лен е там вътре с другите. А ти замълчи, Дили.
Лаят на кучето утихна. Шели поведе Страйк по тъмен коридор и се озоваха в удобна, но не прекалено голяма дневна, която изглеждаше пълна с хора. Размазани силуети на летовници минаваха в двете посоки покрай прозорците с тюлени завеси; както бе очаквал Страйк, шумът от улицата беше неспирен.
– Това е Лен – посочи Шели към едър червендалест мъж с най-очебийното заресване над плешивина, което Страйк бе виждал от години. Десният крак на Ленард Хийтън, поставен в гипсов ботуш, бе изпънат върху тумбеста мека табуретка. Масичката до него бе отрупана със снимки в рамки, повечето на кучето в ръцете на Шели.
– Ето го и него – обяви на висок глас Лен Хийтън и предложи потна ръка, украсена с масивен пръстен с монограм. – Камерън Страйк, предполагам.
– Да, същият – отвърна Страйк и се ръкува.
– Ей сега ще приготвя чая – каза Шели, като оглеждаше Страйк с жаден интерес. – Не започвайте без мен.
Тя пусна на пода кученцето и излезе, съпроводена от подрънкването на гривната.
– Това са нашите приятели Джордж и Джилиън Кокс – каза Ленард Хийтън и посочи към канапето, където седяха притиснати трима пълни индивиди, също около шейсетте. – А това е Сузи, сестрата на Шели.
Любопитните очички на Сузи приличаха на стафиди върху лицето ѝ подобно на превтасало тесто. Джордж, чието шкембе почти опираше в коленете, беше напълно плешив и изглеждаше леко задъхан, макар да бе неподвижен. Джилиън, с къдрава бяла коса и очила със сребърни рамки, заяви гордо:
– Аз съм тази, с която говорихте по телефона.
– Сядайте – подкани Хийтън и посочи на Страйк креслото с гръб към прозореца точно срещу неговото. – Доволен ли сте от референдума?
– О, да – отвърна Страйк, като прецени по изражението на Лен Хийтън, че това е правилният отговор.
През няколкото минути, докато съпругата на Хийтън се движеше между дневната и кухнята с чай, чаши, чинии и лимонов кейк, като редовно подвикваше: „Чакайте ме, искам да чуя всичко!“, Страйк имаше достатъчно време да осъзнае, че трите блондинки, приклещили го в ъгъл на кръщенето, на което той бе кръстникът, са били просто аматьорки във вдигането на шум. Седналите на канапето го бомбардираха с въпроси и не само за сензационните му случаи, попаднали в медиите, а и за родителите му, за липсващия му половин крак и дори – тук решимостта му да бъде благ за малко да се изпари – за връзката му с Шарлот Камбъл.
– Беше отдавна – отговори толкова твърдо, колкото бе възможно, без да излиза от границите на учтивостта, после се обърна към Ленард Хийтън. – Значи току-що се връщате от Испания?
– Да – кимна Ленард, чието чело се белеше от загара. – Взехме си къщичка във Фуенхирола, след като продадох бизнеса си. Обикновено сме там от ноември до април, но…
– Той взе че си счупи шибания крак – заяви Шели, която най-после седна на стол до съпруга си с бялото кученце на коляното си и все така жадно втренчена в Страйк.