– Я по-кротко с такива думи – смъмри я Ленард, но с подсмихване.
Имаше вид на типа шегаджия, свикнал да контролира разговорите, но явно не възразяваше, че временно е изместен от Страйк като център на вниманието, може би защото на него и жена му им се нравеше да играят импресарска роля, като са довели важна персона за забавление на приятелите си.
– Кажи му с какво се занимаваше, когато го счупи – подкани Шели мъжа си.
– Това пък какво общо има? – все така с подхилкване отвърна Ленард и не му личеше да възразява срещу подсказването.
– Хайде, Ленард, кажи му – изкиска се Джилиън.
– Е, тогава аз ще го кажа – заяви Шели. – Миниголф!
– Сериозно? – усмихна се любезно Страйк.
– Шибан миниголф! – възкликна Шели. – Попитах го: „Как успя, по дяволите, да си счупиш крака на миниголф?“.
– Спънах се – обясни Ленард.
– Фиркан – допълни Шели и публиката на канапето избухна в гръмогласен смях.
– Млъкни бе, жена – с невинен вид протестира Ленард. – Спънах се. На всеки може да се случи.
– Интересно как все на теб се случва – подхвърли Шели.
– Винаги са такива! – осведоми Страйк кискащата се Джилиън, приканвайки го да се наслади на шутовския хумор на семейство Хийтън. – Не престават!
– Останахме във Фуенхирола, докато той проходи малко от малко – обясни Шели. – Изпуснахме няколко летни резервации, но това е цената, която плащаш, като си взел съпруг, дето си чупи крака, докато се опитва да вкара топка за голф в устата на клоун.
Триото на канапето се заливаше от смях и всички стрелкаха погледи към Страйк да проверят дали се весели както подобава. Той продължаваше да се усмихва правдоподобно, доколкото му се удаваше, и извади бележник и химикалка, при което в стаята настана тишина, вибрираща от възбуда. Перспективата от обсъждането на неочакваната смърт на дете не само не помрачи настроението, но и сякаш имаше стимулиращ ефект върху присъстващите.
– Много мило от ваша страна, че приехте да се срещнем – обърна се Страйк към съпрузите Хийтън. – Както казах, интересува ме разказ на очевидци на случилото се в онзи ден на брега. Разбирам, че е минало много време оттогава, но…
– Ами ние бяхме станали рано – подхвана нетърпеливо Шели.
– Щом се зазори – допълни Ленард.
– Преди съмване – поправи го Шели. – Още беше тъмно.
– Трябваше да пътуваме за Лестър…
– За погребението на леля ми – вметна Шели.
– Не можеш да оставиш малтийска болонка сама у дома, ще обърне всичко наопаки – каза Ленард. – Така че трябваше да я изведем да си свърши работата, преди да я качим в колата. През туристическия сезон не е позволено да извеждаш кучета по брега…
– Но Бети беше дребничка, същата като Дили, а и ние винаги всичко събираме – довърши доволно Шели и след моментно объркване Страйк схвана, че става дума за кучешките изпражнения.
– Тъй че я поведохме по брега, ей нататък – посочи вляво Ленард. – А момичето се появи от тъмното с писъци.
– Леле как ме уплаши само – сподели Шели.
– Помислихме, че става дума за сексуално нападение – поясни Ленард не без нотка на наслада.
– Спомняте ли си какво каза тя?
– „Помогнете, помогнете, тя потъна“, нещо такова – цитира Ленард.
– „Мисля, че се удави“ – допълни Шели.
– Решихме, че говори за куче. Кой ходи да плува в пет сутринта в Северно море? Тя беше по бельо, вир вода – подсмихна се Ленард и размърда закачливо вежди.
Шели перна мъжа си с опакото на дланта си.
– Дръж се прилично – скара му се и пусна усмивка към Страйк, а седналите на дивана прихнаха.
– Не беше ли с бански костюм? – попита Страйк.
– По бельо – повтори Ленард ухилен. – А беше адски студ.
– Помислих, че се е съблякла, та да влезе след кучето – каза Шели. – Изобщо не ми хрумна, че е плувала.
– И е викала: „Помогнете, тя потъна“? – пожела да уточни Страйк.
– Да, нещо такова – потвърди Ленард. – После каза: „Ние бяхме ето тук“ и хукна към…
– Не беше така – прекъсна го Шели. – Помоли ни да повикаме бреговата охрана.
– Няма такова нещо – възрази Ленард. – Първо ни показа нещата им.
– Нищо подобно – отрече Шели. – Каза: „Викайте бреговата охрана“.
– Че аз как тогава им видях нещата?
– Видя им нещата, след като се върна, заплес такъв – тросна се Шели и отново предизвика веселба на канапето.
– За какви неща става дума? – попита Страйк.
– Хавлиени кърпи и дрехи… Роклята на момиченцето и обувките ѝ – отговори Шели. – Тя ме заведе при тях и като видях обувките, разбрах, че говори за дете. Ужас – коментира, но с небрежен тон.