На Страйк му стана ясно, че за семейство Хийтън удавянето е случка от далечното минало. Дори да бе предизвикало шок у тях преди две десетилетия, той отдавна бе отминал.
– И аз дойдох с вас – настояваше Ленард. – Не се канех да викам бреговата охрана заради куче. Там бях, видях обувките…
– Добре, Ленард, беше с нас, нека е твоето – извъртя очи в гримаса Шели.
– И тогава аз отидох да телефонирам на бреговата охрана – отсече Ленард удовлетворен.
– А вие останахте с Чери, така ли, госпожо Хийтън?
– Да. Попитах я: „За какъв дявол влязохте във водата толкова рано сутринта?“.
– А тя какво ви отговори?
– Че малката искала да се топне.
– После казах на Шели, че ей за това служи думата „не“ – намеси се Ленард. – Всяко лято виждаме такива разглезени деца. Ние си нямахме свои…
– Че как бих могла и с деца да се разправям, като все ми сервираш по нещо. Като да си счупиш крака, докато играеш на миниголф – отвърна Шели, с което предизвика кикот на канапето. – На теб трябва да казвам „не“ по-често.
– Ти прекалено често ми казваш „не“, та затова нямаме деца – заяви Ленард, с което извика шумен смях не само у тримата гости, но и у жена си.
– Чери сподели ли с вас какво се е случило в морето? – търпеливо се обърна Страйк към Шели.
– Да, каза, че момиченцето влязло твърде надълбоко и потънало. Тя се опитала да я сграбчи за косата, но не успяла, тъй че се върнала на брега. Тогава видяла нас и се затичала насреща ни.
– Как ви изглеждаше Чери? Разстроена ли?
– Повече уплашена, отколкото разстроена, така ми се стори – отвърна Шели.
– На Шели тя никак не ѝ хареса – вметна Ленард.
– Ама на него му хареса, защото оплакна очи рано сутринта – подхвърли Шели и отново събуди хор от смях. – Каза ми, че за малко и тя не се удавила, имало силно течение. Търсеше съчувствие за себе си, когато беше загинало дете.
– Коравосърдечна си към нея…
– А ти другаде беше корав тогава, Лен – отсече Шели, с което предизвика скандализиран смях откъм Джордж, Джилиън и Сузи, а двамата Хийтън отправиха тържествуващи погледи към Страйк, сякаш го предизвикваха да си припомни кога друг път се е веселил толкова при разследване на случай. Детективът усети болка в челюстта от постоянните насилени усмивки.
– А тя се и хилеше отгоре на всичко – продължи Шели. – Казах ѝ да се облече, та да не стърчи в този неприличен вид и тя взе, че се изхили.
– От нерви – поясни Ленард. – Беше в шок.
– Теб те нямаше тогава – сряза го жена му. – Беше на телефона.
– Значи не мислите, че е била искрено разстроена заради удавянето на Дайю, така ли, госпожо Хийтън? – попита Страйк.
– Е, поплака малко, но ако аз бях на нейно място…
– Ти просто я намрази от пръв поглед – отсече Ленард.
– Наведе се да се закача с Бети – изтъкна Шели. – Кой се занимава с куче, когато дете се дави?
– Шок – упорито настоя Ленард.
– Колко дълго отсъствахте вие, господин Хийтън?
– Двайсет минути? Половин час?
– А колко дълго отне на хората от спасителната служба да дойдат?
– Пристигнаха малко след като аз се върнах на брега – отвърна Ленард. – Видяхме светлините на моторницата им, а скоро след това на брега дойде и полиция.
– Като пристигнаха полицаите, тя адски много се уплаши – съобщи Шели.
– Естествено е – каза Ленард.
– Хукна да бяга – посочи Шели.
– Не е.
– Направи го – категорична бе Шели. „Какво е онова там?“ Престори се, че е видяла нещо на брега и тръгна уж да го види. А то само водорасли и камънак там. Търсеше си извинение – отсече Шели. – Искаше да изглежда ангажирана, когато те дойдоха. Ровеше из водораслите.
– Това не значи, че е избягала – възрази Ленард.
– Не ми разправяй как е взела купчинка водорасли за седемгодишно дете. Играеше театър за пред полицията. Един вид, вижте ме как опитвам всичко, та да я намеря. Не, не я харесах и толкова – ненужно уточни Шели към Страйк. – Крайно безотговорна. Вината беше нейна.
– Спомняте ли си какво стана, като дойде полицията?
– Попитаха я как с момиченцето са се озовали там, защото тя не беше от местните – отвърна Шели.
– Тя ни заведе при стар пикап на паркинга, целия оклепан с кал и слама – включи се Ленард. – Каза, че били от фермата, където е онази Църква на откачалки. Нагоре към Ейлмъртън.
– Вие вече знаехте за Универсалната хуманитарна църква, така ли? – осведоми се Страйк.
– Едни наши приятели от Фелбриг ни казаха за нея – отговори Шели.