Защо сега, за бога? – прозвуча в главата му сърдитият глас на Шарлот. – Какво значение има?
За мен има значение – без звук отговори Страйк.
Откакто се помнеше, единственото му надеждно убежище и разсейване в мъчни моменти бе да разплита загадки, да внася ред в хаотичния свят, да удовлетворява вечния си копнеж по истината. Да узнае какво бе тази кула в действителност нямаше нищо общо с Шарлот и все пак имаше много общо с нея. Вече не беше малко момче, усещащо смътна заплаха откъм наблюдателната кула, та макар в близост до него да имаше немалко неща, за които да се тревожи. Не беше и деветнайсетгодишният младеж, влюбил се в най-красивата от студентките в Оксфорд, толкова опиянен и зашеметен, че тя, изглежда, също го обича, та не бе могъл да я види, каквато бе реално. Дори да не свършеше нищо друго днес, то поне щеше да отмахне мистерията от кулата, спотайвала се в съзнанието му като символ на един от най-тежките периоди в неговия живот.
Отне му само минути да стигне с беемвето до върха на хълма и ето я там – църква, каквато би трябвало да се е досетил, че е, много стара норфъкска църква със стени от кръгли късове кремък като толкова много от сградите в Кроумър.
Той слезе от колата. Табела на входа към малкото гробище го осведоми, че това бе църквата „Свети Йоан Кръстител“. Движен от не съвсем понятен му импулс, той влезе през портата и натисна бравата на вратата на църквата. Очакваше да е заключено, но тя се отвори.
Пространството вътре бе тясно, с бели стени и пусто. Стъпките на Страйк отекваха, когато мина по пътеката към олтара с поглед, прикован в златния кръст над него. После седна на една от твърдите дървени пейки.
Той не вярваше в Бог, но някои от хората, които обичаше и уважаваше, вярваха. Леля му Джоун бе притежавала дискретна вяра в пълен контраст с презрението на майка му към всякакви ограничения и провинциална почтеност. Джоун бе карала Страйк и Луси да посещават неделното училище по време на престоя им в Сейнт Моус и като дете той се бе чувствал потиснат и отегчен от тези уроци, но кой знае защо, сега споменът за тях му донесе приятно усещане, докато седеше на коравата пейка. Колко по-голямо бе блаженството да се втурнат към брега след това. Колко по-удовлетворителни бяха игрите с Луси, изискващи въображение, след досадата, която бяха длъжни да търпят, докато Тед и Джоун се причестяваха. Може би малко скука не е лоша за децата, помисли си.
Стъпки зад гърба му го накараха да се обърне.
– Добро утро – поздрави новодошлият, мъж на късна средна възраст с издължено бледо лице и кротки очи. Крачолите на панталоните му бяха пристегнати с клипсове за велосипед, каквито Страйк не бе виждал от години.
– Добро утро – отвърна детективът.
– Всичко наред ли е?
Страйк се почуди дали това не бе свещеникът. Не носеше твърда бяла якичка, но пък, разбира се, не беше неделя. Как можеш да мислиш за това сега, как ти хрумна за бялата якичка, откъде е тази твоя мания всичко да разтълкуваш?
– Почина човек, когото познавах.
– Съжалявам да го чуя – отвърна мъжът с такава очевидна искреност, та на Страйк му се прииска да предложи утеха.
– Тя от дълго време не беше добре.
– А… – промълви мъжът. – И все пак…
– Да – кимна Страйк.
– Ще ви оставя – с вече приглушен глас каза човекът и се отдалечи по пътеката, като влезе някъде, вероятно във вестиария, предположи Страйк, за да го остави да се моли в уединение. И Страйк действително затвори очи, макар и не за да говори на Бог. Знаеше какво би му казала Шарлот, ако беше тук сега.
Вече ти се махнах от главата, Блуи. Би трябвало да си доволен.
Не те исках мъртва, отговори ѝ той в съзнанието си.
Но знаеше, че си единственият, който би могъл да ме спаси. Предупредих те, Блуи.
Не можеш да държиш някого със заплахи, че ще посегнеш на живота си, ако си иде. Не е редно. Ти имаше деца. Трябваше да останеш жива заради тях.
О, добре. Представяше си хладната ѝ усмивка. Щом така искаш да поставиш нещата. Аз съм мъртва. Не мога да споря.
Не ме въвличай в тази игра. У него се надигаше гняв, сякаш тя наистина бе тук, в празната църква. Дадох ти всичко, което имах за даване. Търпях гадости, с каквито никога вече няма да се примирявам.
Робин е светица, нали? Колко отегчително, каза Шарлот, като вече му се подсмихваше. Едно време ти обичаше предизвикателствата.