За сметка на това Уил Еденсор вече излизаше от помещението сам. Робин грабна купичката си от овесена каша и забърза да я остави на една от количките, преди да го последва.
Беше топло, но ръмеше летен дъжд. Уил се отправи към вътрешния двор с наведена глава и оглеждаше земята. Като се преструваше, че и тя търси медальона, Робин пое бавно покрай хамбарите и перачницата. Крадешком наблюдаваше Уил, който скоро стигна до вътрешния двор и започна систематично да го оглежда. Робин надзърташе към него покрай постамента на гробницата на Пророка лечител и дъждът мокреше тила ѝ, когато висок глас изрече:
– О, вече гледах там.
– Здравей, Шона – каза Робин и сърцето ѝ се сви от разочарование.
– Уил! – извика Шона, чиято бременност вече личеше. – И там проверих вече!
Уил не отговори, а се обърна и пое по посока на фермерската къща. За огорчение на Робин, още двама мъже се присъединиха към него и по жестовете им тя отгатна, че предлагат систематично съвместно претърсване на градината отвъд.
– Чух някой да казва, че май била паднала в класната стая на малките – излъга Робин, решена да се отърве от Шона, стига да бе възможно. – Явно Мадзу е била там преди два дни.
– Ами да вървим тогава – каза Шона.
– Аз не мога – отвърна Робин. – Казаха ми след двора да ида да търся в кухнята, но не разбирам как може да е там. Обзалагам се, че който я намери, ще се превърне в нещо като герой.
– О, непременно – възкликна Шона. – Е, аз отивам в класните стаи.
И тя хукна нататък. Веднага щом Шона се изгуби от поглед, Робин се отправи не към перачницата, а към пасажа между мъжкото спално помещение и женското с очи, вперени в земята, още преструваща се, че търси падналата риба. Знаеше, че ще поеме риск, като прекоси полето посред бял ден, за да влезе в горите, но тъй като в момента Уил и Емили бяха недосегаеми за нея, реши да изпълни поне една от целите си.
Робин се придържаше към края на полето, вместо да го прекоси напряко, като често поглеждаше назад и ѝ се щеше да е облечена в друг цвят, а не в бяло, което изпъкваше на фона на живия плет, ако някой надникнеше над портата. Най-сетне достигна убежището на дърветата и започна да издирва ствол, който изглеждаше достатъчно стар, че да помещава в корубата си брадвата, описана от Ниъм Дохърти.
Беше ѝ странно да се намира в гората през деня и още по-странно да не върви по обичайния си маршрут към пластмасовия камък. Гората бе обрасла, неподдържана и може би опасна за децата, които играеха тук, предвид многото нападали клони. Навеждаше се под ниско надвисналите вейки, прескачаше коприва и коренища, опипваше стволове за коруби и беше наясно, че ѝ е нужен изключителен късмет да открие нужното дърво във времето, през което беше безопасно да се задържи тук.
Лекият дъжд шумолеше върху листата, докато тя минаваше покрай дебел дъб, чийто ствол бе разочароващо солиден. Скоро се озова пред малката просека, в която бе влязла веднъж през нощта. Там в земята в кръг бяха забити дебели колове. Бяха изгнили и смалени, но на два-три личеше, че са удряни с брадва.
Робин пристъпи внимателно в кръга и за пореден път отбеляза ритуалистичния му вид. Земята под краката ѝ бе неравна и хлъзгава от гниещи листа. Някой определено бе сякъл коловете и Робин се запита дали брадвата не е скрита с цел да бъде унищожен кръгът. Вероятно бе оставена в корубата, защото би било трудно да се вкара обратно в основната територия на фермата. Със сигурност по-добре бе всички да поемат вината за изчезването ѝ, отколкото да заловят човека с нея.
Тя се наведе да погледне отблизо нещо черно, което би могло да е въглищен къс, но не беше; след няколко секунди Робин реши, че е парче от овъглено въже. Вместо да го вдигне, тя взе малко камъче от земята, което щеше да послужи за днешния маркер, и тъкмо го пъхаше в сутиена си, когато чу зад гърба си безпогрешния шум от пукане на съчка под човешки крак. Извърна се рязко. На ръба на просеката между две дървета стоеше Дзян.
– Дзян – каза Робин и се насили да се засмее, макар по шията и гърдите ѝ да бе избила пот, – наистина успя да ме стреснеш.
– Какво правиш? – попита с подозрение той.
– Търся медальона на Мадзу – отвърна Робин. Поне бе заварена приведена към земята.
– Откъде накъде ще е тук? – процеди Дзян. Дясното му око бе започнало да трепка. Той го разтърка, за да прикрие тика.