– Не – отвърна Робин.
– Но тогава Папа Джей легна с нея и на Тайо вече не му беше позволено.
– О – вдигна вежди Робин и излъга: – Аз май усетих нещо между Бека и Тайо.
– Значи и ти си отворила очи, а?
Може би защото тъй рядко бе оценяван, Дзян стана почти дружелюбен.
– Знаеш ли в какво бях наистина добър и превъзхождах Тайо, като бяхме деца? – попита той Робин.
– Не – отвърна тя. – В какво?
– Имаше една игра на карти, трябваше да се събират по чифтове и да помниш къде са картинките – каза той и почука слепоочието си с мръсен нокът. – А пък аз виждам нещата. Повече от тях.
– Забелязах го – каза Робин и едничката ѝ цел сега беше да се измъкне от гората, докато Дзян още беше приятелски настроен. – Е, как мислиш, да продължавам ли да търся рибата тук, или според теб няма смисъл?
Дзян бе доволен, че е попитан за мнението му.
– Никой няма да я намери тук – отвърна и огледа многото нападали листа и клони, изкривени корени и туфи с коприва.
– Така е, прав си – кимна Робин. – За пръв път съм в гората. Нямах представа, че е толкова обрасла.
Тя направи крачка към Дзян и за нейно облекчение той просто тръгна редом с нея в посоката, от която бяха дошли.
– Ей там има едно дърво – каза Дзян и посочи към стар ясен сред по-млада растителност наоколо. – Изкорубено е отвътре и в него има брадва.
– Леле – рече Робин и се постара да запомни точно позицията на дървото.
– Намерих я там още като бях дете. Никой друг не знае – добави гордо той.
– Че какво прави брадва в дърво?
– Ха – подсмихна се отново Дзян. – Дайю я скри там. Но не казвай на никого.
– Сериозно ли? Удавената пророчица я е скрила?
– Да – потвърди Дзян.
– А ти откъде знаеш?
– Просто знам – отвърна със същото самодоволство, демонстрирано от Шона, когато ѝ паднеше случай да се изтъкне. – Знам разни неща. Казах ти, държа си очите отворени.
Излязоха от гората и поеха през полето. Робин гледаше да спира от време на време и да подръпва тревички, като се правеше, че продължава да търси седефената риба на Мадзу, но се мъчеше да открие начин да върне разговора към Дайю, без да събуди подозренията на Дзян. Дъждът беше спрял, тревата искреше, лютичета и детелини блестяха ярко под воднистата слънчева светлина.
– Искаш ли да знаеш още нещо? – попита Дзян, когато бяха преполовили пътя до портата с пет греди.
– Да – напълно искрено отговори Робин.
– Има някой в момента, който беше тук преди много време. Пак се е върнал и само аз го схващам.
Той погледна изкосо Робин с дългите си тесни очи.
– Сериозно? – учуди се тя. – Кой?
– Ха. Няма да кажа – отсече Дзян. – Просто го държа под око.
– Не може ли поне да ми кажеш дали е мъж, или жена?
– Любопитно ти е, а? – ухили се по-широко Дзян. – Не, това само аз си го знам. Тайо и Бека уж са много умни, а още не са включили. Като свърша с наблюдението си, ще ида при Папа Джей – отсече важно той.
Прехвърлиха се през портата, а Робин вече изгаряше от любопитство.
Завесите на най-близката Стая за уединение бяха дръпнати, което означаваше, че е заета. Робин очакваше нецензурен коментар от Дзян, но доброто му настроение сякаш помръкна, когато минаха покрай бунгалото.
– Знаеш ли защо не съм допускан в тях? – посочи той назад с мърляв палец.
– Не – отвърна Робин. Бе ѝ добре дошла новината, че на Дзян не е позволено духовно единение. Разтревожила се бе, че ласкателствата ѝ към него могат да бъдат приети като сексуална увертюра.
– Никой ли не ти е казал? – отново се изпълни с подозрения Дзян. – И Тайо ли?
– Не, никой – поклати глава Робин.
– Заради Джейкъб е – промърмори кисело Дзян. – Но вината не беше моя, а на Луиз. И доктор Джоу каза така. Няма да се случи повече.
– Как е Джейкъб? – попита Робин с надежда веднъж завинаги да разреши тази мистерия.
– Не знам, не съм го виждал – отговори Дзян. – Не беше моя вината.
Дворът още беше пълен с хора, всички диреха изгубения медальон на Мадзу и за облекчение на Робин появата ѝ заедно с Дзян не предизвика нито поглед, нито коментар.
– Трябва да ида до тоалетната – каза Робин на Дзян и му се усмихна, за да докаже, че не се опитва да се откачи от него. Нямаше такова намерение, тъй като той се бе оказал неподозиран източник на интересни възможни следи. – После ще продължим да търсим.
– Да, добре – отвърна доволен Дзян.
Щом се озова в празното спално помещение, Робин забърза към леглото си, да остави под матрака най-новото си камъче, бележещо поредния ден в Чапман Фарм. Ала като коленичи, видя, че няколко от дребните камъчета, които бе слагала там, лежаха пръснати по пода.