Робин усети някой да хваща ръката ѝ и беше поведена, както предположи, към петоъгълната сцена, а после блъсната да коленичи на пода. Вече не знаеше кой е до нея, макар да чуваше шумолене и дишане, нито пък можеше да отгатне как онези, водещи хората по местата им, виждаха какво правят.
След известно време вратите на храма се затръшнаха. И тогава в тъмнината прозвуча гласът на Джонатан Уейс.
– Всички заедно: Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…
Членовете на Църквата подеха напева. Мракът като че усилваше звуците от думите и ги правеше по-ритмични, но Робин, която някога бе чувствала облекчение в усещането как гласът ѝ се разтваря в масовото звучене, не изпита нито еуфория, нито отпускане; страхът продължаваше да я пари отвътре, сякаш въглени бяха заседнали под диафрагмата ѝ.
– …и край – призова Уейс.
Отново настана тишина. После Уейс заговори:
– Дайю, любима Пророчица, вестителка на истината, въздаваща справедливост, ела при нас в цялата си святост. Благослови ни с присъствието си. Освети нашия път, та да можем да прозрем ясно в отвъдния свят.
Пак се възцари мълчание, сред което никой не помръдваше. И тогава ясно и високо се разнесе момичешки смях.
– Здравей, татко.
Робин, която бе коленичила с плътно стиснати очи, сега ги отвори. Наоколо бе тъмно, Дайю не се виждаше.
– Ще ни се явиш ли, дете мое? – прозвуча гласът на Уейс.
Нова пауза. И после…
– Татко, боя се.
– Ти ли се боиш, детето ми? – изрече Уейс. – Ти?! Ти, най-храбрата и най-добрата сред нас?
– Нещата не са както трябва, татко. Дошли са лоши хора.
– Знаем, че в света има зло, малката ми. Ето защо се борим.
– Вътре и вън – проговори детският глас. – Борете се вътре и вън.
– Какво означава това, Дайю?
– Умният Папа знае.
И пак тишина.
– Дайю, нима говориш за зловредно влияние вътре в Църквата?
Не последва отговор.
– Дайю, помогни ми. Какво означава да се борим вътре и вън?
Детският глас се изви в плач, хлипането и хълцането отекнаха между стените на храма.
– Дайю! Дайю, Благословена, не плачи! – призова Уейс с познатото задавяне в гласа. – Малката ми, аз ще се боря за теб!
Плачът утихна. Отново надвисна тишина.
– Ела при нас – вече с умолителен тон призова Уейс. – Покажи ни, че живееш. Помогни ни да изкореним злото вън и вътре.
В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После слабо сияние се появи на малко разстояние пред Робин и тя видя, че е коленичила в първата редица от множеството, заобиколило петоъгълния басейн за кръщение, от който се излъчваше зеленикава светлина.
И ето че светещата вода се издигна нагоре във формата на камбана, завъртя се бавно, а вътре бе отпуснатата фигура на дете без очи в бяла рокля.
Разнесоха се викове. Робин чу момиче да крещи: „Не, не, не!“.
Водата отново спадна, а с нея и ужасяващата фигура и след няколко секунди зеленикавата повърхност отново бе равна, но сияеше по-ярко, тъй че фигурите на Джонатан и Мадзу, застанали на ръба на басейна в дългите им бели роби, бяха осветени отдолу.
Сега заговори Мадзу.
– Аз, която родих Удавената пророчица, посветих живота си да чествам нейната саможертва. Когато тя напусна този свят, за да се присъедини към Благословената Божественост, въздаде дарове на онези от нас, предопределени по съдба да водят борба със злото на Земята. Получих дара за божествено прозрение от моята дъщеря и нейната Поява ме призовава към дълга ми. Има сред нас хора, които Дайю ще подложи на изпитание тази вечер. Те няма от какво да се боят, ако сърцата им са чисти като нейното… Призовавам при басейна Роуина Елис.
Ахвания и шепот се разнесоха сред коленичилата тълпа. Робин знаеше, че това ще се случи, и все пак краката ѝ едва я крепяха, когато се изправи и тръгна напред.
– Ти вече влезе веднъж в басейна, Роуина – каза Мадзу със сведен към нея поглед. – Тази вечер ще се присъединиш към Дайю в свещената вода. Нека тя ти даде своята благословия.
Робин изкачи стъпалата и застана на ръба на осветения басейн. Като погледна надолу, не видя нищо освен тъмното дъно. Беше наясно, че съпротива или отказ щяха да се приемат като знак за вина, тъй че стъпи отвъд ръба и се остави да потъне под повърхността на студената вода.
Светлината вътре помръкна. Робин очакваше стъпалата ѝ да опрат в дъното, но те не срещнаха съпротивление: дъното на басейна беше изчезнало. Опита се да изплува на повърхността, но после за свой ужас усети около глезените ѝ да се обвива нещо като гладък шнур. Започна да се бори панически, но онова, което я бе впримчило, я теглеше надолу. В мрака тя размахваше ръце и риташе в опит да се вдигне нагоре, само че дърпащото я бе по-силно и тя зърна в съзнанието си откъслечни спомени – родителите ѝ, дома ѝ в детството, Страйк в ландроувъра… Студената вода сякаш я смазваше, притискаше мозъка ѝ, беше ѝ невъзможно да диша. Тя отвори уста в безмълвен вик и пое вода…