– Не – отвърна Страйк.
– Тя и преди пропусна един четвъртък – припомни Мидж.
– Знам – отвърна Страйк, като се взираше навън към дърветата през мокрото от капки стъкло. – Но защо камъка го няма, по дяволите?
– Възможно ли е тя да го е преместила?
– Не е изключено – каза Страйк. – Но не виждам защо.
– Сигурен ли си, че не искаш компания?
– Не, добре съм така – отговори Страйк.
– Ами ако тя не се появи тази нощ?
– Разбрахме се да не правя нищо до неделя – припомни Страйк, – така че тя разполага с още една нощ, ако не дойде през следващите няколко часа.
– Боже, надявам се да е добре.
– Аз също – отвърна Страйк. С цел да поддържа тези приятелски отношения с Мидж, та макар и насред по-големите си тревоги, попита: – Таша добре ли е?
– Да, така мисля – отвърна Мидж. – Баркли е пред къщата ѝ.
– Радвам се. Слушай, може би реагирах малко пресилено на снимките. Не исках да давам на Патерсън друг коз срещу нас.
– Знам – каза Мидж. – Аз пък съжалявам, дето изтърсих онова за мацката с фалшивите цици.
– Извинението ти е прието.
Когато Мидж затвори, Страйк продължи да се взира към гората през бинокъла за нощно виждане.
Шест часа по-късно Робин още не се беше появила.
84
Шестица на пета позиция:
Безмилостна болест, но смъртта все не идва.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Всеки опит на Робин да облекчи напрежението и вцепенението в краката ѝ водеше до още болка. Грубият капак на сандъка стържеше гърба ѝ, когато се опитваше мъничко да промени позицията си. Сгъната на четири в непрогледната тъмнина, преследвана от твърде силен страх и болка, та да намери бягство в съня, тя си представяше как умира в заключения сандък, поставен насред заключената стая. Знаеше, че никой няма да я чуе дори ако крещи, но на моменти извикваше. След два или три часа, както ѝ се стори, беше принудена да уринира в сандъка. Краката ѝ горяха от тежестта, която поддържаха. Нямаше за какво да се залови освен за думите на Уейс „осем часа“. Щеше да настъпи освобождаване. Щеше да дойде. Ето за това щеше да се вкопчи.
И накрая то дойде. Тя чу ключът да се превърта в бравата. Лампата беше светната. Два крака в маратонки приближиха до сандъка и капакът беше отворен.
– Вън – изрече женски глас.
Отначало на Робин ѝ се стори, че е почти невъзможно да се разгъне, но като се изтика нагоре на длани, успя да се изправи на изтръпналите си немощни крака. Вече изсъхналата роба лепнеше върху коленете ѝ, които се бяха разкървавили през нощта.
Хати, чернокожата жена с дълги плитки, която бе прибрала личните ѝ вещи при пристигането, мълчаливо ѝ посочи да седне до масата, после излезе да донесе поднос, който постави пред Робин. На него имаше порция каша и чаша с вода.
– Като се нахраниш, ще те съпроводя до спалното помещение. Разрешено ти е да се изкъпеш, преди да се заловиш със задачите си за деня.
– Благодаря – немощно промълви Робин. Благодарността ѝ, че е освободена, беше безгранична; искаше жената с каменно лице да я хареса, да види, че е променена.
Никой не погледна към Робин, когато тя и придружителката ѝ прекосиха двора и спряха, както бе обичайно, пред фонтана на Дайю. Робин забеляза, че сега всички бяха в сини анцузи. Очевидно сезонът на Удавената пророчица беше приключил и бе започнал сезонът на Пророка лечител.
Придружителката ѝ остана пред душ кабината, докато Робин се миеше с оставения там разреден течен сапун. Коленете ѝ бяха ожулени и разранени, както и един участък на гърба ѝ. Уви се в хавлиена кърпа и последва спътничката си в сега празното спално помещение, където завари на леглото си нов син анцуг и бельо. Когато се облече, наблюдавана от Хати, последната ѝ каза:
– Днес ще се грижиш за Джейкъб.
– Добре – отвърна Робин.
Копнееше да се тръшне на леглото и да заспи, защото бе почти в делириум от умора, но кротко тръгна след жената навън от помещението. Сега нищо друго не бе от значение за нея освен одобрението на принципалите на Църквата. Ужасът от сандъка щеше да я съпровожда завинаги; единственото, което искаше, беше да не бъде наказвана. Сега се боеше да не би някой от агенцията да дойде да я прибере, защото, ако го направеха, Робин можеше отново да бъде затворена в сандъка и скрита. Искаше да я оставят тук, където си беше; ужасяваше се агенцията да не застраши още повече съществуването ѝ. Може би в някакъв момент в бъдеще, когато възстановеше нервите си и вдигнеха от нея денонощното наблюдение, щеше да открие начин да се освободи, но днес не можеше да мисли толкова надалеч. Трябваше да се подчинява. Единствено подчинението носеше безопасност.