Хати поведе Робин обратно към фермерската къща, през вратите с дракони и нагоре по застланото с червен килим стълбище. Поеха по коридор с още лъскави черни врати и после по второ стълбище, това вече тясно и без килим, водещо до пространство със скосен покрив. В дъното му имаше обикновена дървена врата, която придружителката ѝ отвори.
Когато се озова в малката мансардна стая, Робин бе посрещната от неприятна миризма на човешка урина и изпражнения. Вътре до кушетка седеше Луиз. По пода, застлан със стари вестници, безредно бяха разпръснати кашони и имаше черна торба за боклук, до половина пълна.
– Кажи на Роуина какво да прави, Луиз, после върви да спиш – нареди придружителката на Робин и излезе.
Робин се втренчи ужасена в лежащия на кушетката. Джейкъб бе може би не повече от метър дълъг, но макар да бе гол с изключение на памперса, не приличаше на малко детенце. Лицето му бе изпито, изтънялата кожа бе опъната по костите и торса; ръцете и краката му бяха атрофирали и Робин видя и синини и следи от приложен натиск по много бялата му кожа. Изглеждаше, че спи, дишането му бе гърлено. Робин нямаше представа дали болест, инвалидност, или продължително занемаряване бяха довели Джейкъб до това окаяно състояние.
– Какво му е? – попита шепнешком.
За ужас на Робин единственият отговор от страна на Луиз бе странно свирене.
– Луиз? – промълви Робин, притеснена от звука.
Луиз се преви одве, стиснала обръснатата си глава между дланите, и шумът прерасна в животински вой.
– Луиз, недей! Моля ти се, недей! – силно разтревожена заговори Робин и стисна жената за раменете. – Пак ще ни накажат и двете – заубеждава я, уверена, че онези долу ще проверят защо са тези писъци от мансардата, че тишината и подчинението са единственото спасение. – Престани! Спри!
Шумът утихна. Луиз само се поклащаше напред-назад на стола си все така със скрито лице.
– Очакват ти да си тръгнеш. Само ми кажи какво да правя за него – заговори ѝ Робин още с ръце върху раменете на по-възрастната жена. – Кажи ми.
Луиз вдигна напълно съсипаното си лице. Очите ѝ бяха кръвясали, черепът ѝ бе порязан на места, без съмнение, когато изтощена се бе опитвала да го бръсне с поразените си от артрит ръце. Ако преживяваше този срив в друг момент, Робин би изпитвала по-скоро състрадание, отколкото нервност, но в момента грижата ѝ бе единствено да избегне наказание и последното, което искаше, бе отново да я обвинят, че е разстроила член на Църквата.
– Кажи ми какво да правя – повтори настойчиво.
– Ей там има памперси – прошепна Луиз с все още течащи сълзи, като посочи към един от кашоните, – а там са влажните кърпи. Храна не му трябва. Само му давай вода от бебешка чаша. – Показа ѝ една на перваза на прозореца. – Остави вестника на пода… понякога повръща. От време на време… има и пристъпи. Гледай да не му даваш да удря по железните пречки. Насреща има тоалетна, ако ти потрябва.
Луиз се изправи с мъка и остана за момент загледана в умиращото дете. За изненада на Робин, допря пръсти до устните си и после нежно докосна челото на Джейкъб. След това мълчаливо излезе от стаята.
Робин бавно пристъпи към твърдия дървен стол, освободен от Луиз, без да отделя очи от Джейкъб, и седна.
Момчето очевидно бе на прага на смъртта. Това бе най-чудовищното, което бе виждала в Чапман Фарм, и не разбираше защо тъкмо в този ден ѝ е възложено да се грижи за него. Защо пращаха тук човек, който бе лъгал и нарушил правилата на Църквата, който бе признал колебанията си в лоялността към нея?
Колкото и да бе изтощена, на Робин ѝ се струваше, че знае отговора. Правеха я съучастничка в съдбата на Джейкъб. Може би съпрузите Уейс съзнаваха в някаква потискана част от съзнанието си, че да крият това дете, да го морят с глад и да го лишават от достъп до медицински грижи освен „духовното лечение“, предоставяно от Джоу, се смята за престъпно деяние във външния свят. Пращаните да наблюдават влошаването му, без да потърсят помощ за него, със сигурност щяха да бъдат сметнати за виновни от властите извън Чапман Фарм, ако някога се узнаеше за случилото се. Робин биваше допълнително обвързана да мълчи, прокълната от задължението да присъства в тази стая и от невъзможността да потърси помощ за детето. То можеше и да умре по време на нейното бдение и тогава семейство Уейс щяха завинаги да имат коз срещу нея. Щяха да кажат, че нейна е била вината каквато и да бе истината.