– Не, не бях – отвърна сър Колин.
– У мен попадна техен разговор с Кевин, който са записали тайно пет дни преди той да бъде застрелян. Мърлява работа е, повечето от онова, което казва, изобщо не се чува, затова не са ви го и дали. На записа Кевин споделя с агента на Патерсън, че възнамерява да се срещне с някого от Църквата, „за да отговори на това“. Кое е „това“ не знам, но по време на разговора той често споменава Дайю. Вие никога не сте посещавали жилището на Кевин, нали?
– Не… иска ми се да бях.
– Надраскал е целите стени с надписи, а някой е изчегъртал отделни думи от мазилката. Може да е бил самият Кевин, разбира се, но има вероятност да го е сторил убиецът. Робин е получила странна информация относно движенията на Дайю вечерта преди предполагаемото ѝ удавяне. Всъщност – Страйк взе чашата си с кафе – Емили не вярва, че Дайю е мъртва.
– Но това, разбира се, е крайно неправдоподобно, нали? – все още смръщен реагира сър Колин.
– Неправдоподобно, но не и невъзможно – коментира Страйк. – Оказва се, че жива или мъртва, Дайю струва много пари. Тя е единствен бенефициент на завещанието на биологичния си баща, а той е имал много какво да остави. Там, където липсва тяло, налице са съмнения, така че много искам да разговарям с Чери Гитинс.
– При цялото ми уважение – заговори сър Колин с любезен но твърд тон, с който Страйк си представяше, че през професионалната си кариера е отхвърлял някой въздухарски проект, – повече се надявам сведенията от съдружничката ви да доведат до постигане на основната ми цел, а именно излизането на Уил от Чапман Фарм, отколкото да бъде срината из основи цялата им религия.
– Но нали не възразявате да разговарям с Чери Гитинс?
– Не – отвърна бавно сър Колин. – Само че не бих искал това разследване да прерасне в проучване на смъртта на Дайю Уейс. Все пак тя вече е обявена за нещастен случай, а вие нямате доказателства за противното, нали?
Страйк не можеше да вини клиента си за неговия скептицизъм и го увери, че целта на агенцията е да измъкне сина му от УХЦ. Обядът приключи дружески и Страйк обеща да съобщава веднага всичко ново, което узнае, и по-конкретно относно полицейското разследване за отношението към Джейкъб.
И все пак, когато се отправи обратно към Денмарк Стрийт, мислеше тъкмо за смъртта на Дайю Уейс и тази на Кевин Пърбрайт. Сър Колин Еденсор бе прав да каже, че Страйк още нямаше конкретни данни, които да потвърдят подозренията му. Може би наистина бе свръхамбициозно да си мисли, че може да разруши мита за Удавената пророчица, оцелял, без някой да го оспорва в продължение на двайсет и една години. Но в края на краищата, помисли си детективът, още гладен след скромната порция риба и все пак отбелязващ колко по-лесно му бе вървенето без петнайсетината свалени килограма, понякога целеустременото усилие за постигане на достойна цел можеше да даде изненадващи резултати.
91
Деветка на четвърта позиция:
Претегляната радост не говори за мир на духа.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Докато Страйк седеше на кафе със сър Колин Еденсор, Робин пиеше чай на масата в дневната си. Лаптопът и бележникът ѝ бяха отворени пред нея, работеше усилено и се наслаждаваше на временния покой. Съседът отгоре, чиято музика обикновено се чуваше, беше на работа, а тя бе успяла да изтика родителите си от къщи, като ги помоли да идат на пазар за храна.
Пренастройването ѝ от живота в Чапман Фарм към този в лондонския ѝ апартамент се оказа далеч по-трудно, отколкото бе очаквала. Чувстваше се превъзбудена, дезориентирана и обезсилена – и не само от свободата си, а и от непрестанния бдителен надзор на майка си, който, макар и продиктуван от обич, изнервяше Робин, защото ѝ напомняше безмилостното придружаване навсякъде, от което току-що се бе измъкнала. Сега, когато бе твърде късно, осъзнаваше, че при връщането си в Лондон бе имала най-голяма нужда от тишина, пространство и самота, сред които да се приспособи към външния свят и да се концентрира върху дългия доклад до Страйк, в който записваше всичко, което все още не му бе разправила за живота в Чапман Фарм. Тъй като се чувстваше гузна, задето родителите ѝ бяха живели четири месеца в тревоги за нея, се съгласи да ѝ гостуват, но колкото и да ги обичаше, сега искаше само да си заминат за Йоркшър. За беда те заплашваха да останат още една седмица – „да ти правим компания“ и „да се грижим за теб“.
Омърлуши се, като чу асансьора да спира на площадката. В мига, когато стана да отвори на майка си и баща си, телефонът ѝ върху масата зазвъня.