– Не – каза Литълджон. – Защо?
– Арестуван е – съобщи Страйк.
От телефона на Страйк не се чу човешка реч, макар да се долавяше фоновият шум от лондонския трафик.
– Там ли си още? – попита Страйк със злобничка усмивка.
– Да – отвърна с пресипнал глас Литълджон.
– Така че ти си уволнен.
– Ти… какво? Не можеш… каза, че ще ме задържиш…
– Казах, че ще си помисля – поправи го Страйк. – Помислих си и реших, че можеш да вървиш на майната си.
– Гадина такава – процеди Литълджон. – Ти, негоднико…
– Правя ти услуга, като се замислиш – продължи Страйк. – Ще ти трябва много свободно време сега, когато полицията се обърне към теб да им сътрудничиш в разследването.
– Мръсник такъв… проклетник… Аз щях да… Имах нови неща за случая ти с УХЦ…
– Не се съмнявам – отвърна Страйк. – Сбогом, Литълджон.
Той затвори, взе бирата си и отпи дълга глътка, като си пожела да не беше безалкохолна, после остави чашата. Робин се смееше, но поклати глава.
– Какво? – попита я ухилен Страйк.
– Късмет, че нямаме отдел „Човешки ресурси“.
– Той е сътрудник, дължа му единствено заплащане в брой… не че ще получи такова.
– Би могъл да те съди за това.
– А аз бих могъл да кажа в съда, че е пуснал змия през процепа за поща във вратата на Таша Мейо.
Продължиха да пийват и да ядат фъстъци под висящите кошници с цветя и яркото августовско слънце.
– Мислиш ли, че наистина е имал нещо за нас, свързано с УХЦ? – попита Робин след малко.
– Не, хвърля ми прах в очите – отвърна Страйк и остави празната си чаша.
– Ами ако иде в офиса, докато ни няма, и…?
– И се опита отново да снима досието по случая? Не се тревожи за това. Взел съм предохранителни мерки. Накарах Пат да го направи миналата седмица. Ако нещастникът се опита да използва отново шперц, ще бъде изненадан… Което ми припомня… – Страйк извади връзка с нови ключове за офиса от джоба си. – Ще ти трябват тези… Хайде сега да вървим да видим дали Чери/Кари се е прибрала у дома.
97
Кан представлява прасето,
заколено при малкото жертвоприношение.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Седяха в ландроувъра, паркиран през няколко врати от все още празната къща на Кари Къртис Удс, вече от четиресет минути, когато покрай тях мина сребриста Киа Пиканто.
– Страйк – обади се Робин, когато зърна на шофьорското място руса жена.
Колата сви в автомобилната алея на семейство Удс. Шофьорката слезе. Беше ниска, с къдрава руса коса, облечена в неподхождащи ѝ прилепнали джинси, над колана на които се бе събрало геврече от тлъстини под бялата ѝ фланелка. Беше с тен, носеше много спирала по миглите и веждите ѝ бяха твърде тънки за сегашната мода, като ѝ придаваха изненадано изражение. През рамото ѝ бе преметната полиестерна пазарска торба.
– Да вървим – каза Страйк.
Кари Къртис Удс бе преполовила пътя до входната врата, когато чу стъпки зад гърба си и се обърна с връзка ключове в ръка.
– Добър ден – поздрави Страйк. – Казвам се Корморан Страйк, а това е Робин Елакот. Частни детективи сме. Според нас сте живели в Чапман Фарм в средата на деветдесетте години под името Чери Гитинс, така ли е? Бихме искали да ви зададем някои въпроси, ако сте съгласна.
На два пъти преди това, откакто работеше в агенцията, Робин се бе страхувала, че разпитвана свидетелка може да припадне. Лицето на Кари напълно изгуби здравия си цвят, стана жълтеникаво и на петна, а устните ѝ побеляха. Робин се стегна, готова да изтича и да предотврати падането на жената върху твърдия бетон.
– Просто искаме да чуем вашата версия за историята, Кари – каза Страйк.
Очите на жената се стрелнаха към прозорците на съседите насреща, после отново към Страйк. Заинтригува го фактът, че тя не ги помоли да повторят имената си, както хората често правеха било заради объркване или за да печелят време. Той имаше чувството, че появата им не е напълно изненада за нея, че се е бояла от нещо подобно. Може би УХЦ имаха Фейсбук страница и тя бе видяла на нея атаките срещу него и Робин или пък от години бе живяла с този страх.
Секундите течаха осезаемо, а Кари оставаше замръзнала, сякаш вече бе твърде късно да твърди, че не знае за какво говорят или че някога се е наричала Чери Гитинс.
– Добре – промълви накрая едва чуто.
Обърна се и тръгна към входа. Страйк и Робин я последваха.
Интериорът на малката къща миришеше на спрей за мебели с лимонов аромат. Единственото не на място в коридора беше малка розова количка за кукла, която Кари отмести встрани, та Робин и Страйк да влязат в стаята, явно служеща за дневна и за трапезария. Беше с бледосини тапети и синя холна гарнитура от три части с възглавнички на виолетови райета, балансирани върху ъглите си.