– И те са ви харесвали – обади се Робин. – Чух много хубави думи за вас от жена на име Емили. Била е на седем или на осем години, когато сте я познавали. Помните ли я? Емили Пърбрайт?
– Емили? – разсеяно продума Кари. – Ъъ… може би. Не съм сигурна.
– Имала е сестра, Бека.
– О… да – каза Кари. – Вие да не би… Къде е Бека сега?
– Още е в Църквата – отговори Робин. – И двете сестри са там. Емили ми каза, че много ви е обичала. И за двете момичета е важало. Каза, че децата масово били влюбени във вас.
Устата на Кари се изви надолу в трагикомична дъга и тя шумно заплака.
– Не исках да ви разстроя – побърза да каже Робин, когато Кари се наведе към пазарската чанта в краката си и извади от нея пакет кърпички. Избърса очите си и издуха носа си, после промълви хлипайки:
– Простете, простете…
– Няма проблем – каза Страйк. – Разбираме, че е трудно за вас.
– Да ви донеса ли нещо, Кари? – предложи Робин. – Чаша вода?
– Д-д-да, моля… – изплака Кари.
Робин стана и отиде в кухнята, намираща се в съседство със зоната за хранене. Страйк остави Кари да плаче, без да предлага утешителни думи. Прецени, че е искрено натъжена, но би било лош прецедент да я остави да мисли, че сълзите са начин да смекчи хората насреща си.
Робин напълни чаша с вода от чешмата в малката и безукорно чиста кухня и забеляза рисунки, направени от дъщерите на Кари и закачени с магнити на вратата на хладилника. Всичките бяха подписани с „Попи“ или „Дейзи“. Една, кръстена „Аз и мама“, представляваше две руси фигури ръка за ръка, и двете в рокли на принцеси и с корони.
– Благодаря ви – прошепна Кари, когато Робин се върна в дневната и ѝ подаде чашата с вода. Отпи, после отново погледна към Страйк.
– Добре ли сте, за да продължим? – попита той. Кари кимна със зачервени и подути очи, с размазана по бузите ѝ спирала за мигли. На Страйк тя му заприлича на прасенце, но у Робин извика асоциация с тийнейджърките, застанали за бдение пред храма преди Появата на Удавената пророчица.
– Във фермата ли видяхте за пръв път Дайю? – попита Страйк.
Кари кимна.
– Какво си помислихте за нея?
– Видя ми се прелестна – отговори Кари.
– Нима? От няколко души чухме, че била разглезена.
– Е, може би мъничко… Но все пак беше сладка.
– Чухме, че сте прекарвали много време с нея.
– Да – отвърна Кари след нова кратка пауза. – Може да се каже.
– От Емили чух – намеси се Робин – как Дайю се хвалела, че двете с нея ще заминете и ще живеете заедно. Вярно ли е?
– Не! – възкликна шокирана Кари.
– Значи си го е измислила, така ли? – попита Страйк.
– Ако… ако го е казала, то да.
– Защо според вас е твърдяла, че ще замине, за да живее с вас?
– Не знам.
– Може би, за да накара другите деца да завиждат? – предположи Робин.
– Може би – съгласи се Кари, – да.
– Какво мислехте за двамата Уейс?
– Същото като и всички останали.
– Как да го разбираме?
– Ами те… можеха да бъдат строги – отвърна Кари, – но беше в името на добра кауза, предполагам.
– Това си мислехте, така ли? – пожела да уточни Страйк. – Че каузата на Църквата е добра?
– Вършеше добри неща. Някои добри неща.
– Имахте ли по-близки приятели в Чапман Фарм?
– Не – отвърна Кари, – човек не биваше да има специални приятели.
Тя стискаше здраво чашата с вода. Повърхността ѝ трептеше.
– Добре, да говорим за сутринта, когато сте завели Дайю в Кроумър – каза Страйк. – Как се стигна до това?
Кари прочисти гърло.
– Тя просто искаше да отидем заедно до брега.
– Други деца водили ли сте на брега?
– Не.
– Но за Дайю се съгласихте?
– Да.
– Защо?
– Ами… защото тя искаше да отиде и… все говореше за това… така че се съгласих.
– Не се ли тревожехте какво ще кажат родителите ѝ? – попита Робин.
– Малко – отвърна Кари. – Но си казах, че ще сме се върнали, преди те да се събудят.
– Разправете ни подробно какво се случи – поиска Страйк. – Как така се събудихте толкова рано? В Чапман Фарм няма будилници, нали?
На Чери явно не ѝ стана приятно, че той знаеше това, и Страйк си спомни очевидното недоволство на Джордан Рийни от неговата осведоменост.
– Ако ще караш зеленчуци, даваха ти малък часовник да те събуди.
– Спали сте в детското спално помещение в нощта преди пътуването до брега, нали?
– Да – отвърна притеснено тя. – Бях дежурна при децата.
– А кой щеше да гледа децата, щом отпътувахте със зеленчуците?