– Между другото, Дев откри онзи, когото Пищяла търси.
– О, хубаво – отвърна Робин. Тя не си правеше илюзии относно вкоренените у Пищяла престъпни тенденции, но веднъж той ѝ бе помогнал да се спаси от здравеняк, заподозрян в убийство, тъй че пазеше към него признателност. – А как е малката?
– Той не каза, но дано, като види татко си, да се поободри… Ето, пристигнахме.
По-рано, отколкото Робин бе очаквала, навлязоха в алеята на една особено голяма къща в стил „крал Едуард“, която не само леко я притесни, а извика нежелано сравнение със собствения ѝ апартамент в сграда без добра изолация, където непрестанно бе тормозена от музиката на съседа отгоре.
Външната врата се отвори още преди да са стигнали до нея и на прага се показа сестрата по баща на Страйк, дъщеря на известна актриса и на рокзвезда. Прудънс бе облечена в семпла черна рокля, която не впечатли Страйк, но Робин веднага отгатна, че трябва да струваше колкото месечната ѝ вноска по ипотеката.
Също като сър Колин Еденсор Прудънс имаше лице, което човек нямаше как да не хареса, или така поне го възприе Робин. Макар и не чак красавица като майка си, актрисата, тя бе привлекателна – с луничава кожа и дълга къдрава тъмна коса. Очите ѝ бяха с извити нагоре крайчета и в съчетание с малката усмихната уста ѝ придаваха леко палаво изражение. Макар и в никой случай не пълна, беше позакръглена, което накара Робин да си отдъхне с облекчение, защото се бе опасявала да не би жената да е твърде слаба и с плоски гърди.
– Заповядайте, влизайте! Толкова се радвам да се запознаем – изрече сияеща Прудънс и разтърси ръката на Робин.
– Аз също. Косата ми обикновено не е такава – каза Робин и веднага съжали. Просто бе уловила образа си в огледалото в антрето на Прудънс. – Част от прикритието ми е.
– Е, изглежда чудесна – увери я Прудънс, след което се обърна към Страйк и го прегърна.
– Браво бе, братле! Всеки път, като те видя, си все по-смален.
– Ако знаех, че толкова ще зарадвам всички, щях да накарам да ампутират и другия ми крак.
– Много смешно. Влизайте в дневната. Тъкмо отворих вино.
Тя въведе двамата детективи в голяма стая, обзаведена с изискан вкус. Беше с красиви пропорции, с големи черно-бели снимки по стените, препълнени с книги шкафове и ниско канапе от тъмна кожа на тръбна метална рамка, което бе едновременно стилно и приканващо.
– И тъй – рече Прудънс, като насочи с жест Страйк и Робин към канапето, а сама се настани в голямо кремаво кресло, преди да налее вино в още две чаши, – дрехи. Полага ли ми се да попитам за какво са?
– Робин трябва да прилича на богаташка, дето е достатъчно щурава, че да се присъедини към секта.
– Секта?!
– Е, така биха го нарекли някои – поясни Робин. – Имат нещо като база в провинцията и се надявам да ме приемат, че да проникна там.
За изненада на двамата детективи, усмивката на Прудънс помръкна и бе заместена от загрижено изражение.
– Да не би да става дума за УХЦ?
Робин стреснато погледна към Страйк.
– Твърде бързо направи заключението – отбеляза Страйк. – Защо реши, че са те?
– Защото са тръгнали от Норфък.
– Имаш клиент, който е бил там – предположи Страйк, споходен от внезапно предчувствие.
– Не разгласявам подробности относно клиентите си, Корморан – изрече Прудънс с шеговита строгост и бутна чашата му към него по масичката.
– Жалко – подхвърли с лековат тон Страйк. – Имаме нужда да открием бивши членове.
Прудънс впери поглед в него за миг или два, после каза:
– Имам дълг за конфиденциалност, не мога…
– Казах го ей така – успокои я Страйк. – Няма да ти искам име и адрес.
Прудънс отпи вино с мрачно изражение. Накрая каза:
– Надали ще откриете лесно бивши членове, готови да говорят. Измъчвани са от срам, задето са се оставили да бъдат изнудвани така, а и често са силно травмирани.
Като ги гледаше един до друг, Робин за пръв път улови в лицето на съдружника си прилика с Джони Рокъби. Той и сестра му имаха същата изразена долна челюст, същата раздалеченост между очите. Зачуди се тя с нейните трима братя от едни и същи родители – какво ли е да се запознаеш за пръв път с кръвен родственик чак след четиресетгодишна възраст.
Но имаше нещо повече от бегла физическа прилика между брата и сестрата: изглеждаха, сякаш вече са постигнали негласно разбирателство.
– Добре – отговори Прудънс на уж несериозния въпрос на Страйк. – Аз наистина третирам бивш член на УХЦ. Всъщност, когато лицето за пръв път ми разкри какво му се е случило, не вярвах да съм човекът, който може да помогне. Депрограмирането на хора е специализирана работа. Една от отличителните черти е нахвърлянето върху неща, от които са били лишени вътре – храна и алкохол например. Някои се впускат в рисково поведение като реакция, задето непрестанно са били следени и контролирани. Приспособяването към живота на свобода не е лесно и настояването да си припомнят неща, от които са страдали и които са били принуждавани да правят, понякога е извънредно тежко за тях. За щастие, знаех за американски психотерапевт, който е работил с мнозина, спасили се от секти, тъй че се свързах с него. Той проведе няколко виртуални сеанса с клиента и те бяха от огромна помощ, така че сега съм го поела аз, но постоянно си сътрудничим с американеца. Ето откъде знам за УХЦ.