– И откъде, мамка му, знае, че се опитваме да проникнем в нея? – смая се Баркли.
– Защото тя самата е била там, докато „Патерсън“ още са работили по случая „УХЦ“, и това обяснява настойчивостта на Литълджон, че имал още нещо за мен. Вероятно тя е споделила с него какво е видяла в клиниката.
– От Литълджон вече нищо не можеш да изкопчиш – посочи Мидж.
– Знам – отвърна Страйк и отметна „Патерсън“ в списъка, – но това още повече ме кара да искам да вкарам жена в проклетата клиника. Трябва да е жена. Наваби твърди, че деветдесет процента от посетителите са жени. Просто не мисля, че ти се вписваш в профила, Мидж – добави Страйк, като я видя да си отваря устата. – Нужна ни е някоя…
– Нямаше да се предлагам – увери го Мидж. – Само щях да кажа, че имаме идеалния човек.
– Робин не може да го направи, тя…
– Знам го това, Страйк. Не съм толкова задръстена. Таша!
– Таша – повтори Страйк.
– Таша. Тя отговаря на типа, нали? Актриса с много пари. Освен това представленията на пиесата ѝ завършиха. Тя ще го направи за нас, няма проблем. Адски е благодарна за…
– Значи още си в контакт с нея, а? – повдигна вежда Страйк.
Страйк и Робин едновременно посегнаха към кафето си и пиха в синхрон.
– Да – отвърна Мидж. – Тя вече не ни е клиент. Не е проблем, нали?
Страйк се спогледа с Пат.
– Не – отговори. – Никакъв проблем не е.
102
Допитай се отново до оракула
дали притежаваш извисеност,
постоянство и упоритост;
тогава не си в грешка.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Съвещанието бе приключило. Пат се върна в офиса с Баркли, който трябваше да ѝ предаде разписки, а Мидж отиде да попита Таша Мейо дали е готова да се наслади на седмица в ексклузивната клиника на доктор Анди Джоу, като разноските щяха да бъдат платени от агенцията.
– Искаш ли кафе? – обърна се Страйк към Робин.
– Добре – отвърна тя, макар вече да бе изпила две.
Поеха заедно към Фрит Стрийт и „Бар Италия“, който се намираше срещу джаз клуба на Рони Скот и Страйк го предпочиташе пред „Старбъкс“. Докато вземаше напитките им, Робин седна на една от кръглите метални маси, загледа се в минувачите навън и си пожела да е някой от тях.
– Добре ли си? – попита я Страйк, когато остави чашите на масата и седна. Отговорът много добре му беше известен, но не можа да се сети за други уводни думи. Робин отпи от капучиното си, преди да каже:
– Не спирам да мисля за дъщерите ѝ.
– Да, знам – кимна Страйк.
За няколко мига и двамата останаха загледани в минаващите коли, после Страйк подхвана:
– Виж…
– Не ми казвай, че не го предизвикахме ние.
– Точно това ще ти кажа, защото не бяхме ние.
– Страйк…
– Тя го е извършила. Такъв е бил изборът ѝ.
– Да… заради нас.
– Задавахме въпроси. Това ни е работата.
– Точно същото каза и Райън. Това ни е работата.
– И не греши – отвърна Страйк. – Да не мислиш, че на мен ми е добре след случилото се? Не ми е. Но не ние метнахме въжето през врата ѝ. Тя сама го е направила.
Робин много бе плакала, когато не бе на работа през последните два дни, тъй че не ѝ бяха останали сълзи за проливане. Ужасното бреме на вина, което носеше, откакто Страйк ѝ съобщи, че майката на две деца е открита обесена в семейния гараж, никак не бе облекчено от думите му. Все си представяше рисунката, прикрепена към хладилника на Кари Къртис Удс на двете уловени за ръка фигури в рокли на принцеси: „Аз и мама“.
– Отидохме да я разпитаме – припомни Страйк, – защото седемгодишно дете, което е било под нейните грижи, е изчезнало от лицето на Земята. Допускаш ли, че на Кари никога повече нямаше да ѝ се налага да отговаря на въпроси за това?
– Тя вече беше отговорила на въпросите на полицията по време на следствието. Било е зад гърба ѝ, водела е щастлив живот със семейството си, а ние отидохме отново да разръчкаме всичко… Имам чувството, че те ме превърнаха в една от тях – изрече тихо Робин.
– За какво говориш?
– Превърнах се в агент на Църквата за пръскане на зараза. Върнах вируса при Кари и този път тя не оцеля от него.
– Моите уважения, но това са пълни глупости – отсече Страйк. – Значи просто ще игнорираме неоново светещия слон в стаята, така ли? Ако Кари се е канела да си отнеме живота заради стореното ѝ от Църквата, това е щяло да се случи през последните две десетилетия. Причината не е Църквата. Имало е нещо, пред което тя не е искала да се изправи, нещо, което не е искала да се знае от хората, а за това ние нямаме никаква вина.