Единственият отговор на Страйк беше мълчание.
– Не ме ли чуваш? – повиши глас Робин, за да надвика шума от минаващ двуетажен автобус.
– Какво стана с убеждението ти, че съм брутален негодник, който не бива да закача Брюстър и да я остави да си рисува картинки в Пинтерест? – поинтересува се Страйк.
– Стана това, че видях как Уил очаква Удавената пророчица да дойде и да го отнесе. А и не мога да прогоня Джейкъб от ума си. Наложително е да открием свидетели, които да дадат показания срещу Църквата. Може да се каже, че стигнах до твоето мнение. Това ни е работата.
Тя беше почти пред метростанцията. Когато Страйк не отговори, дръпна се встрани и се облегна на една стена с все така притиснат към ухото си телефон.
– Ядосан си ми, че се срещнах с Прудънс зад гърба ти, нали? Просто реших, че ще е по-лесно, ако тя намрази мен, не теб. Обясних ѝ, че на своя глава съм поискала среща с нея. Тя знае, че не си ме пратил ти.
– Не съм ти ядосан – отговори Страйк. – Ако постигнеш резултати, това ще е първият ни светъл лъч от дълго време насам, дявол го взел. С Брюстър като свидетел на случилото се с Диърдри Дохърти ще имаме основание да накараме полицията да влезе там, та дори Уил още да си държи на неговото, че Удавената пророчица ще го погне. Къде си сега?
– В Кенсингтън – отвърна Робин, моментално изпитала облекчение, че Страйк не ѝ е сърдит.
– Наоколо да се мярка червена корса?
– Нито една – отвърна тя. – По-рано ми се стори, че ме следи един едър мъжага…
– Какво?!
– Спокойно, не беше така, само си го бях въобразила. Дръпнах се встрани и той мина покрай мен, мърморейки.
Вече намръщен Страйк стана и отново погледна надолу към Денмарк Стрийт. Зеленоокият мъж още беше там, сега говореше по телефона.
– Може да е усетил, че си го разкрила. Има един с расти, дето се навърта отвън от около… Я почакай, той си тръгва – каза Страйк, като видя как мъжът приключи разговора си и се насочи към Чаринг Крос Роуд.
– Мислиш, че е наблюдавал офиса ли?
– Да, но никак не се справяше добре, ако целта е била да остане незабелязан. – Страйк отново остави венецианските щори да се затворят. – Имай предвид, че може да искат да ни накарат да се чувстваме наблюдавани. Така един вид ни отправят заплаха. Как изглеждаше едрият мъж, който те следеше?
– Оплешивяващ, на около петдесет години… Наистина си мисля, че не ме е следил. Просто съм нервна. Но чуй, случи се нещо странно, докато си пиехме кафето с Прудънс. Обади ми се Руфъс Фърнсби, синът на Уолтър. Онзи, дето ми тресна слушалката преди два дни.
– Какво искаше?
– Утре да ида при него в офиса му.
– Защо?
– Нямам представа. Звучеше много напрегнат и само каза, че ако искам да разговарям с него за баща му, да ида в офиса му в един без петнайсет и щял да говори с мен… Защо не казваш нищо?
– Просто е странно – отвърна Страйк. – Кое го е накарало да размисли?
– Нямам представа.
Настана още една пауза, през която Робин имаше възможност да осъзнае колко уморена се чувства, а я чакаше още цял час пътуване до дома. Откакто бе напуснала Чапман Фарм, едновременно копнееше за сън и се ужасяваше от него, защото той идваше придружен с кошмари.
– Мислех, че ще се ядосаш за Прудънс, а за Руфъс ще се зарадваш – каза на Страйк.
– Може и за двамата да се зарадвам – отвърна Страйк. – Просто ми е странен този обрат у него. Добре, ще променя графика, така че утре по обед да идеш да говориш с него. Към къщи ли си тръгнала?
– Да – каза Робин.
– Бъди нащрек за мърморещи мъже или за висок чернокож тип със зелени очи.
Робин обеща да го направи и затвори.
Страйк извади вейп устройството си, вдиша дълбоко от него, после отново се залови със сивито на Ким Кокрън. Също като Мидж, и Кокрън бе бивша служителка на полицията и беше работила при Патерсън само шест месеца, преди да се разрази скандалът с незаконното подслушване, който унищожи бизнеса на агенцията. Страйк си мислеше, че може би си струва да я извика на интервю, когато стационарният телефон във външния офис иззвъня.