Осветлението се включи и част от публиката започна да се придвижва към изходите, включително възрастната жена, дъвчеща карамелени бонбони, до Страйк. Тя изглеждаше впечатлена от харизматичния Уейс и развълнувана от справедлив гняв, но очевидно потапяне в кръщелния басейн ѝ идваше в повече. Някои от останалите оттеглящи се зрители носеха на ръце сънени деца; други протягаха схванатите си след дългото принудително обездвижване крайници. Без съмнение мнозина щяха да обогатят още Църквата с покупка на екземпляр от „Отговорът“, шапка, тениска или ключодържател, преди да напуснат сградата.
Междувременно имаше и такива, слизащи по пътеката, за да бъдат кръстени от Папа Джей. Аплодисментите на установените членове продължаваха да отекват в стоманената конструкция на залата, докато нови един по един се потапяха, излизаха на повърхността, глътваха жадно въздух и обикновено се засмиваха, след което бяха загръщани в хавлиени кърпи от две хубави момичета, застанали от другата страна на басейна.
Страйк наблюдаваше кръщението, докато небето почерня, а десният му крак стана съвсем безчувствен. Най-накрая нямаше повече желаещи за влизане в лоното на Църквата. Джонатан Уейс притисна ръка към сърцето си, поклони се, на сцената се стъмни и прозвучаха финалните аплодисменти.
– Извинете – тихо изрече някой в ухото на Страйк. Той се обърна и видя червенокосо момиче в анцуг на УХЦ. – Вие Корморан Страйк ли сте?
– Същият – отвърна той.
Вдясно от него американката Санчия побърза да извърне лице.
– Папа Джей ще се радва, ако приемете да дойдете зад сцената.
– Аз ще се радвам още повече – отвърна Страйк.
Изправи се предпазливо, изпъна изтръпналия си крак с протезата, докато го усети да се съживява, и последва момичето през масата отиващи си хора. От двете страни на изхода весели младежи потракваха с касички за събиране на помощи. Повечето от минаващите пускаха по шепа монети или дори по банкнота, несъмнено убедени, че Църквата върши чудесна благотворителна работа, и може би изкупвайки смътно чувство на вина, че си тръгваха със сухи дрехи и некръстени.
След като излязоха от главната зала, спътничката на Страйк го поведе по коридор, където имаше достъп заради баджа, който носеше провесен на шията си.
– Как ви се стори службата? – попита тя ведро Страйк.
– Много интересна – отвърна той. – Какво ще стане с хората, които току-що бяха кръстени? Направо в Чапман Фарм ли отиват?
– Само ако желаят – отвърна тя с усмивка. – Не сме тирани.
– Не ли? – усмихна ѝ се на свой ред Страйк. – Не знаех.
Тя забърза пред него, така че не видя как Страйк извади телефона от джоба си, включи го на запис и отново го прибра.
Когато приближиха до помещението за отдих, стигнаха до двамата навъсени младежи в анцузи на УХЦ, които бе видял по-рано отвън. Висок и слаб мъж с изявена брадичка ги мъмреше.
– …не биваше изобщо да доближава до Папа Джей.
– Тя не го доближи, казахме ѝ, че не…
– Но фактът, че изобщо се е озовала в този коридор…
– Господин Джаксън – спря до него Страйк. – Мислех, че сега сте се установили в Сан Франсиско.
Джо Джаксън се обърна и се намръщи. Достатъчно висок бе, та да погледне Страйк право в очите.
– Познаваме ли се?
Изговорът му бе странна смесица от този в Централна Англия и на Западното крайбрежие в САЩ. Очите му бяха светлосиви.
– Не – отвърна Страйк. – Разпознах ви от снимките ви.
– Моля ви – обади се притеснено червенокосото момиче, – елате, ако желаете да говорите с Папа Джей.
Като прецени, че при тези обстоятелства надали би получил от Джо Джаксън откровен отговор на въпроса: „Да имате татуировки?“, Страйк продължи напред.
Най-после стигнаха до затворена врата, иззад която се чуваха гласове. Момичето почука, отвори вратата и се дръпна назад да пропусне Страйк.
Вътре имаше поне двайсет души, всичките облечени в синьо. Джонатан Уейс седеше на стол в средата на групата с чаша бистра течност в ръка, със смачкана хавлиена кърпа в скута и група младежи с анцузи около него. Повечето от облечените в роби принципали също бяха там.
В стаята пропълзя мълчание като бързо напредващо заледяване, когато онези, застанали най-близо до вратата, забелязаха пристигането на Страйк. Джайлс Хармън се усети последен. Той говореше на две млади жени в отдалечен ъгъл.