– Боже господи – промълви той, – не очаквах да намеря тяло.
– Едва не ми докара инфаркт…
– Какво правиш тук?
– Мисля, че нашият стрелец се върна снощи – отвърна Робин и се наведе да вдигне сакото си.
– Какво?!
– С черно яке, с вдигната качулка… известно време се спотайваше на стълбите към сутерена отсреща и после, когато улицата се опразни, пресече и се опита да влезе през долната врата, но този път не можа.
– Обади ли се на полицията?
– Случи се твърде бързо. Трябва да е осъзнал, че ключалката е сменена, защото си тръгна. Наблюдавах го до края на Денмарк Стрийт, но се боях, че може да ме причака на Чаринг Крос Роуд. Не исках да рискувам, затова преспах тук.
В този момент зазвъня алармата на телефона на Робин и отново я накара да подскочи.
– Много разумно от твоя страна – каза Страйк. – Браво на теб. Лампите бяха ли светнати при появяването му?
– Докато зърнах черното яке и качулката на отсрещния тротоар, тогава ги изгасих. Възможно е да не е забелязал и да е помислил, че офисът е празен, но имаше и вероятност да знае, че тук има някой, и въпреки това да е бил решен да влезе. Не ме гледай така – добави тя, – ключалката свърши работа и аз не поех никакъв риск, нали?
– Да. Това е добре. Надали си се сетила да направиш снимки, а?
– Направих – отвърна Робин, извади ги на екрана на телефона си и го подаде на Страйк. – Неподходящ ъгъл е, защото човекът беше застанал точно под мен, когато се опитваше да влезе.
– Да, изглежда същият… същото яке е поне… внимателно скрито лице… Ще предам и тези на полицията. Ако имаме късмет, може да е свалил качулката и да е открил лицето си, щом се е махнал оттук, при което да е уловен от охранителна камера.
– Получи ли съобщението ми за Уил, Флора и Прудънс? – попита Робин, като се опитваше да оправи с пръсти заплетената си коса, но нямаше кой знае какъв успех. – Пат е съгласна да отидем у тях тази сутрин, което е много мило от нейна страна, при положение че е събота.
– Получих го, да – каза Страйк и тръгна към чайника. – Добра работа, Елакот. Искаш ли кафе? Имаме време. Дойдох тук само да оставя в досието бележките си от снощи.
– О, боже, ама, разбира се! – възкликна Робин, която в изтощението си за кратко бе забравила къде бе отишъл Страйк. – Какво стана?
Страйк подробно описа на Робин сбирката на УХЦ и последвалата среща с Уейс, докато пиеха кафето си. Когато приключи, Робин продума:
– Казал си му, че „ще изпепелиш Църквата му до основи“?
– Е, вярно, че тук се поувлякох – призна Страйк. – Бях набрал скорост.
– Не мислиш ли, че това е малко нещо… обявяване на повсеместна война?
– Не е. Хайде де, те вече знаеха, че ги разследваме. Защо иначе всички, с които искаме да говорим, получават предупредителни обаждания?
– Не знаем със сигурност, че Църквата стои зад тези обаждания.
– Също така не знаем със сигурност, че хората с маски на прасета са живели в Чапман Фарм, но според мен е оправдано да рискуваме с предположение. Бих искал да кажа още много неща там, но удавянето на Диърдри Дохърти би въвлякло Флора Брюстър; излизането през прозореца на Дайю инкриминира Емили Пърбрайт, а ако бях заявил на Хармън как знам, че чука непълнолетни момичета, това щеше да изложи Лин на огневата линия. Не, единствената информация, която получиха от мен снощи, беше, че според нас смъртта на Дайю е подозрителна, и това го казах умишлено, за да видя реакцията.
– И?
– Шок, възмущение, точно каквото можеше да се очаква. Но ги предупредих какво ще се случи, ако Роузи Фърнсби се окаже мъртва, което беше и целта на упражнението. Казах им как знаем, че ни следят, било то и некадърно, така че смятам задачата си за изпълнена. Ъъ… ако ти трябва душ или нещо друго, можеш да идеш горе.
– Ще е чудесно, благодаря – отвърна Робин. – Няма да се бавя.
Отражението ѝ в огледалото в банята на Страйк изглеждаше точно толкова зле, колкото Робин се чувстваше: отстрани на лицето ѝ имаше голяма гънка, очите ѝ бяха подпухнали. Като се опитваше да не си представя Страйк гол, застанал точно на същото място като нея в миниатюрната баня, Робин се изкъпа, открадна си малко от дезодоранта му, облече си отново вчерашните дрехи, среса си косата, сложи си червило, та да не изглежда толкова премита, после го избърса, защото според нея я караше да изглежда по-зле, и се върна долу.
Обикновено Робин караше, когато пътуваха заедно, но този път Страйк се писа доброволец, тъй като тя явно бе уморена. Беемвето беше автоматик и шофирането му не бе трудно за човек с протеза, както би било с ландроувъра. Робин изчака да поемат към Килбърн, преди да каже: