Страйк нямаше търпение да чуе новата информация на Робин, но по мълчанието ѝ прецени, че според нея не е разумно да преразказва случилото се в кабинета в присъствието на Уил. А той изглеждаше изтощен и тревожен.
– Мидж обаждала ли се е? – поинтересува се Робин.
– Да, нищо ново – отговори Страйк.
Сърцето на Робин се сви. По тона на Страйк отсъди, че „нищо ново“ означава „нищо добро“, но за да пощади чувствата на Уил, не се впусна в повече въпроси.
Пресякоха моста Туикънъм с неговите бронзови лампи и балюстради; отдолу Темза проблясваше в металносиво, а Страйк се наведе през стъклото с вейп устройството си. Като го направи, погледна в страничното огледало. Следваше ги син форд фокус. Той го гледа няколко секунди, после понечи да съобщи.
– Има…
– Кола, която ни следва, с фалшиви регистрационни номера – довърши Робин. – Да, знам.
Току-що я беше забелязала. Регистрационният номер бе от онези, незаконните, които лесно можеха да бъдат поръчани онлайн. Колата все повече ги наближаваше, откакто бяха влезли в Ричмънд.
– По дяволите – изруга Робин, – стори ми се, че я видях, като отивахме към Прудънс, но тогава се държеше по-назад. По дяволите – повтори отново, като се вгледа в огледалото за обратно виждане. Да не би шофьорът…
– С маска за ски е, да – потвърди Страйк. – Но не мисля, че е някой от Франковците.
И двамата си припомниха войнственото обещание на Страйк от по-рано как ще спрат и ще се изправят срещу онзи, който ги следи. Негласно стигнаха до заключението как това би било извънредно неразумно.
– Уил – каза Робин, – наведи се долу до седалката и се дръж здраво. Ти също – поръча на Страйк.
Без да подава мигач, тя ускори и зави рязко вляво. Шофьорът на форда беше сварен неподготвен, свърна към средата на пътя и за малко не се блъсна в насрещното движение, а Робин се придвижи с висока скорост първо през паркинг за коли, а после по тясна улица с жилищни сгради.
– Откъде, дявол го взел, знаеше, че ще можеш да излезеш от другата страна на паркинга? – попита Страйк, вкопчен здраво в дръжките. Робин се движеше с трийсет километра над допустимата скорост.
– Идвала съм тук преди – отговори Робин, която, отново без да даде мигач, зави вляво по по-широка улица. – Следях счетоводителя, дето изневеряваше на жена си. Къде е онзи?
– Приближава ни – каза Страйк, като се обърна да погледне. – Току-що удари две паркирани коли.
Робин натисна педала на газта. На двама пешеходци, пресичащи улицата, им се наложи да се затичат, за да я избегнат.
– Мамка му! – извика тя, като стана ясно, че щяха да се включат към А316 и да се върнат, откъдето бяха дошли.
– Няма значение, просто карай…
Робин взе завоя с такава скорост, че за една бройка избегна централната бариера.
– Уил – каза, – стой долу, за бога, аз…
Задното и предното стъкло се счупиха. Куршумът мина толкова близо до главата на Страйк, че той усети топлината му. С бяла непрозрачна плоскост на мястото на стъклото Робин караше на сляпо.
– Избий го навън! – викна тя на Страйк, който си разкопча колана, за да го направи.
Прозвуча втори изстрел, чуха куршума да удря багажника. Страйк избиваше парчета стъкло отпред, та да даде на Робин видимост; фрагменти се посипаха върху двама им.
Трети изстрел: този път далеч встрани.
– Дръжте се! – отново каза Робин и се плъзна при завоя, като едва свари да се пъхне в съседната лента, при което лицето на Страйк се блъсна в здравата част от стъклото.
– Прощавай, прощавай…
– Зарежи, карай!
Профучалият куршум бе изпълнил мозъка на Страйк с нажежена до бяло паника, обзет бе от ирационалното убеждение, че колата ще експлодира. Извърна се назад и видя, че фордът силно се блъсна в междинната бариера.
– Дотук беше… о, по дяволите, не!
Ударът не бе обездвижил колата на преследвача. Фордът даде назад в опит да вземе завоя.
– Давай, давай!
Робин натисна газта докрай и тогава видя святкаща синя лампа от другата страна на пътя.
– Къде е фордът? Къде е?!
– Не го виждам…
– Защо отиваш натам?! – викна Робин на минаване покрай полицейската кола, която се движеше в противоположната посока. – Дръжте се…
Тя влезе вляво с висока скорост по друга тясна улица.
– Боже господи – промълви Страйк, чието лице отново се блъсна в остатъка от предното стъкло; не можеше да повярва, че тя е успяла да вземе завоя.
– И пак! – викна Робин, а беемвето се килна леко, когато тя направи десен завой.
– Няма го – съобщи Страйк, като погледна през страничното огледало и бършеше кръвта, стичаща се по лицето му. – Намали, избяга му… дявол го взел!