– Не ми изглеждаш като типа жена, дето би се смутила от подобни обвинения.
– Много е добър в леглото, ако искаш да знаеш – заяви Абигейл невъзмутимо. – Е, това ли беше всичко за Бека и Бирмингам?
– Не съвсем. Бих помолил Чери да изясни следващите няколко въпроса, но уви, няма как, защото тя се обеси часове след разговора ни.
– Тя… какво?
Абигейл спря да дъвче.
– Обеси се – повтори Страйк. – Да ти кажа право, това е повтарящ се мотив в този случай. След като ходих да разпитам Джордан Рийни, той също се опитал да се самоубие. И на двамата показах…
Той бръкна в джоба си, извади телефона и извика на екрана полароидните снимки.
– …тези. Плъзгай надясно да ги видиш всичките. Общо са шест.
Абигейл взе телефона и разгледа снимките с непроницаемо изражение.
– Такива ли маски на прасета ви караха да слагате като наказание от Мадзу? – попита Страйк.
– Да, това са те – тихо промълви Абигейл.
– Някога принуждавана ли си да правиш нещо такова?
– Господи, не.
Тя бутна телефона през масата, но Страйк попита:
– Можеш ли да идентифицираш хората на снимките?
Абигейл дръпна отново телефона към себе си и ги прегледа с очевидно нежелание.
– Високият прилича на Джо – каза, след като се взира известно време в снимката, на която бе содомизиран Пол Дрейпър.
– Той имаше ли татуировка?
– Не знам, никога не съм била с него в Стая за уединение.
Тя вдигна очи към Страйк.
– Предполагам, че съдружничката ти е научила за тези стаи.
– Да – отвърна Страйк. – Това в една от тях ли е според теб?
– Не – отвърна Абигейл, като отново върна поглед към телефона. – Твърде широко е, повече прилича на хамбар. В Стаите за уединение никога не се правеха снимки, нито присъстваше трети човек, нямаше и групови сеанси. Предполагаше се, че всичко там е „духовно“. – Тя изкриви презрително уста. – Един мъж и една жена, толкоз. – А за такова и дума да не става – тя посочи содомизирания дребен младеж. Баща ми и Мадзу мразеха гейове. И двамата бяха много настроени срещу такива.
– Можеш ли да разпознаеш някой друг? Дребния?
– Прилича на Глупчото Дрейпър, горкичкия – тихо отвърна Абигейл. – За момичетата не знам… Това може да е Чери. Тя беше руса. А тъмнокосата вероятно е Роузи еди-коя си. В Чапман Фарм не можеха да се видят често пълнички момичета.
– Помниш ли някой да е притежавал полароиден фотоапарат? – попита Страйк, когато Абигейл отново бутна телефона към него.
– Не, не беше позволено. Нито телефони, нито фотоапарати или камери, нищо от този род.
– Оригиналните полароидни снимки са били скрити в метална кутия от бисквити. Знам, че е било много отдавна, но помниш ли някой във фермата да е имал шоколадови бисквити.
– Очакваш да си спомня бисквити отпреди цяла вечност?
– Появата на бисквити във фермата би била нещо необичайно, нали? При положение че захарта е била забранена.
– Да, но… Може някой от фермерската къща да ги е държал скрити….
– Да се върнем на това къде е бил баща ти при изчезването на Дайю: свидетели са видели на брега човек малко преди излизането на Чери от морето. Решили, че прави сутрешния си крос. Той така и не се появява в пресата във връзка с удавянето. Баща ти имаше ли навик да тича?
– Какво? – смръщи се отново Абигейл? – Мислиш, че се е престорил, че отива в Бирмингам, поръчал е на Чери да удави Дайю, после правил крос по брега, та да провери дали е свършила работата?
– Не – усмихна се Страйк, – но се чудех дали Чери или някой друг във фермата е споменал за присъствието на тичащ човек по брега по време на изчезването на Дайю.
Абигейл го гледа намръщена за момент, дъвчейки дъвката си, после попита:
– Защо го правиш постоянно?
– Кое?
– Казваш, че Дайю е „изчезнала“, не че се е „удавила“.
– Ами тялото ѝ така и не е било намерено, нали?
Тя го погледна, а челюстите ѝ не преставаха да се движат. После неочаквано бръкна в джоба на работните си панталони и извади телефон.
– Не се каниш да си поръчаш такси, нали? – попита Страйк, докато я гледаше да пише нещо.
– Не – отвърна Абигейл. – Съобщавам на Даръл, че може да се позабавя.
130
…течаща вода, която не се бои от опасно място,
а преминава през скали и пълни ямите по пътя си…
„Идзин“, или „Книга на промените“
Робин стоеше съвършено неподвижна на слабоосветения най-горен етаж на храма. Там бе вече от близо пет минути. Доколкото успяваше да се ориентира, плачещото бебе, което бе млъкнало сега, се намираше в стая в самия край на коридора, гледаща към Рупърт Корт. Малко след като бебешкият рев престана, ѝ се стори, че чува да се включва телевизор. Някой слушаше новинарски репортаж за случващото се в Чапман Фарм.