132
Водата тече непрекъснато и достига целта си:
образът на пъклената бездна се повтаря.
„Идзин“, или „Книга на промените“
На екрана на телевизора в стаята на горния етаж в храма вече не вървяха кадри с Джонатан Уейс или Чапман Фарм. Водещият и двама гости дискутираха вероятността Британия официално да напусне ЕС в началото на 2017 година. Мадзу спря заниманията си със стръковете бял равнец, за да изключи звука на телевизора, след което продължи да брои.
Скоро приключи. Робин видя как отражението на Мадзу се приведе, за да запише последна бележка върху листа на пода, после прелисти страниците на „Идзин“, за да открие образувалата се хексаграма.
– Коя ти се падна? – попита Робин на висок глас и влезе в стаята.
Мадзу мигом скочи на крака, а лицето ѝ бе призрачнобяло на приглушената светлина от телевизионния екран.
– Как влезе тук?!
– Станах чист дух – отвърна Робин, чието сърце биеше толкова бързо, сякаш бе пробягала километър и половина. – Просто посочих вратите и те се отвориха пред мен.
Решена беше да изглежда безстрашна, но не беше лесно. Разумът ѝ настояваше, че Мадзу е разбита, че силата ѝ я няма вече, че е жалка фигура в размъкнатата си фланелка и мръсни джинси, и все пак не успяваше да прогони част от ужаса, който тази жена ѝ бе всявала месеци наред. Мадзу стоеше пред нея като демон от приказките, като вещицата от къщата с курабийките, господарка на агонията и смъртта, събуждаща у Робин срамни и примитивни страхове от детството.
– Е, какво ти казва „Идзин“? – попита дръзко Робин.
Притеснението ѝ се засили, когато познатата студена и фалшива усмивка се появи на лицето на жената. Мадзу не би трябвало да е в състояние да се усмихва в този момент; редно бе да е кротка и ужасена.
– Дун/Оттегляне – изрече тихо тя. – Силата на мрака се възнася. Предупреждение към мен, че си се качвала по стълбите.
– Колко странно – отвърна Робин все така със силно биещо сърце. – От моята позиция силата на мрака май се сгромолясва.
В миг светлината от телевизора стана по-ярка и тя видя коя бе причината Мадзу да е така самоуверена. Пушка, до този момент останала в сянка, бе опряна на стената точно зад нея.
О, по дяволите.
Робин направи крачка напред. Трябваше да скъси разстоянието между себе си и Мадзу повече от дължината на цевта, за да има шанс да не бъде застреляна.
– Ако сега извършиш акт на покаяние, Робин… – За пръв път Мадзу я наричаше с истинското ѝ име и на Робин ѝ стана неприятно, сякаш жената някак го бе омърсила в устата си – …и стига да е направено в истински дух на смирение, аз ще го приема. – Тъмните несиметрични очи лъщяха като оникс в сумрака на стаята. – И те съветвам да постъпиш така. Иначе може да стане много по-зле.
– Искаш пак да ти целуна краката ли? – попита Робин, като се застави да звучи презрително, а не уплашена. – И после какво? Ще оттеглиш обвиненията в тормоз над дете?
Мадзу се разсмя. Робин никога не я бе чувала да го прави преди, нито дори по време на радостната медитация. Звукът, излязъл от устата ѝ, бе груб и грозен, всякаква претенция за изисканост бе изоставена.
– Знаеш ли кое е най-лошото, което може да се случи? Дайю ще дойде за теб.
– Ти си луда. В буквалния смисъл. Удавена пророчица няма!
– Ще установиш грешката си – усмихна се Мадзу. – Тя никога не те е харесвала, Робин. През цялото време знаеше какво представляваш. Възмездието ѝ ще бъде…
– Възмездието ѝ ще бъде нулево, защото тя не съществува – тихо изрече Робин. – Мъжът ти те е излъгал. Дайю никога не се е удавяла.
Усмивката изчезна в миг от лицето ѝ, сякаш прогонена с плесник. Робин бе достатъчно близо до нея да усеща парфюма ѝ с нотка на благовония, които не прикриваха миризмата на некъпано тяло.
– Дайю никога не е влязла в морето – продължи Робин, като пристъпваше напред сантиметър по сантиметър. – Никога не е отивала на брега. Всичко е било измама. Причината тялото ѝ да не бъде изхвърлено от вълните е, че никога не се е озовавало във водата.
– Ти си боклук – промълви Мадзу.
– Би трябвало повече да я наглеждаш – тихо каза Робин. – И мисля, че дълбоко в себе си го знаеш. Знаеш, че не си била грижовна майка.
Лицето на Мадзу беше толкова бледо, че бе невъзможно да се разбере дали е изгубило цвета си, но асиметричните очи се бяха присвили, а слабият гръден кош се издигаше и спадаше.