– Мирише прекрасно – отбеляза Страйк и я последва в кухнята, която имаше стъклена врата към задния двор. – Отрежи ми малко парче. Още седем килограма ме делят от крайната цел.
– Радвам се, че се отби, защото съм малко разтревожена за Тед – каза Луси и извади две малки чинийки от шкафа. Тед беше овдовелият им чичо, който живееше в Корнуол. – Звънях му сутринта и той ми разправи същата история като при предишния ни разговор, дума по дума.
– Мисля, че просто е самотен – отбеляза Страйк и седна до кухненската маса.
– Може би – изрече Луси със съмнение, – но се чудя дали да не прескоча да го видя. Ти би ли дошъл с мен?
– Да, ако имам достатъчно основание – отвърна Страйк, който отново се усети притискан от Луси, тъй като тя имаше навика да го принуждава към мигновено обвързване с обещания и на него често му се налагаше да се справя с недоволството ѝ, че не се вписва на минутата в плановете ѝ. Днес обаче Луси просто му сервира резен бананов кейк и чаша чай.
– Е, как така реши да дойдеш? Не че не съм предоволна да те видя.
Преди Страйк да е успял да отговори, се появиха Джак и Адам, всеки хванал по един лък „Въздушна буря Файъртек“, които Страйк им бе купил с конкретната цел да изкара синовете на Луси в градината, та той да може да говори с нея.
– Страхотен е! – възкликна Адам към чичо си.
– Радвам се, че ти харесва – отвърна Страйк.
– Корм, не биваше да го правиш – обади се Луси, макар очевидно да бе във възторг, че го е направил. Предвид колко пъти бе забравял рождените дни на племенниците си, Страйк бе наясно, че тези подаръци са доста позакъснели. – Жалко, че вали – каза Луси, като погледна през прозореца към градината.
– Много слабо – уточни Страйк.
– Искам да го пробвам – отсече Джак, с което заздрави позицията си на любимец на своя чичо. – Ще си сложа гумените ботуши – добави към майка си и забързано излезе от кухнята. За облекчение на Страйк, Адам последва по-големия си брат.
– Е, защо си тук? – попита отново Луси.
– Предпочитам да говоря, когато момчетата не могат да ни чуят – отвърна Страйк.
– О, боже мой, да не си болен? – изпадна в паника Луси.
– Не съм, разбира се – отвърна Страйк. – Аз просто…
Джак и Адам нахълтаха отново в кухнята и двамата обути с гумени ботуши.
– И палтата, момчета – нареди Луси, разкъсвана между тревожното си нетърпение да чуе какво има да ѝ каже Страйк и потребностите на синовете си.
Най-сетне двете момчета изчезнаха в дъжда, вече облекли палта, и Страйк прочисти гърло.
– И така, исках да говоря с теб по повод случай, който току-що поех.
– О – малко поуспокоена рече Луси. – Защо?
– Защото, ако имаме успех, за което в момента няма особени изгледи, но ако все пак го постигнем, сигурно ще се появи в медиите. А ако това се случи, има бегла вероятност да излезе и нещо за нас… за мен и теб… докато бяхме там. Може да изровят нещо.
– Че какво? – с поизтънял глас попита Луси. – Не изписаха ли всичко вече? „Син на запалена почитателка на попгрупи“, „Прословутата купонджийка Леда Страйк“.
– Няма да е само за мама – каза Страйк.
Забеляза как лицето на Луси леко се изопна. Тя самата не бе наричала Леда „мама“, откакто беше на четиринайсет, и напоследък изрично бе наблягала на факта, че смята покойната им леля Джоун за своя истинска майка.
– А какво тогава?
– Наеха ме да разследвам Универсалната хуманитарна църква – съобщи Страйк.
– Е, и?
– Базата им е там, където преди беше комуната Ейлмъртън.
Луси се отпусна тежко на стола, сякаш думите я бяха блъснали физически, лицето ѝ бе съвършено безизразно. Накрая тя преглътна и промълви:
– О…
– Беше голям шок за мен да осъзная, че тъкмо оттам са тръгнали – заговори Страйк. – Стана ми ясно чак след като бяхме поели случая и…
За негов ужас Луси беззвучно заплака.
– Лус… – Страйк протегна длан, но Луси отдръпна ръката си от масата и обви тяло.
Беше много по-лоша реакция, отколкото Страйк беше очаквал. Предполагал бе, че ще се сблъска с гняв и негодувание, задето отново я излага на клюки, разменяни пред вратата на училището, относно неортодоксалното ѝ минало.
– Господи – отрони Страйк, – аз не съм…
– Какво не си? – със следа от гняв попита Луси, а сълзите вече течаха по бузите ѝ.
– Съжалявам – каза Страйк. – Самият аз бях шокиран, като видях…
Луси се изправи, отиде до ъгъла на кухнята, където на метална стойка имаше руло домакинска хартия, откъсна няколко парчета и обърса лицето си. Пое дъх и каза, като очевидно се опитваше да се овладее: