– Съжалявам. Аз просто… не очаквах…
Тогава напълно рухна. Страйк стана от мястото си и приближи към нея. Почти очакваше Луси да го отблъсне, но тя му позволи да я прегърне и да я притисне към себе си, така че сега хлипаше на гърдите на брат си. Останаха така може би минута, когато външната врата се отвори.
Луси мигом бутна Страйк настрани и забързано заизтрива лицето си. После подвикна с фалшива бодрост:
– Как мина, Люк, победи ли?
– Да – обади се Люк от антрето и Страйк забеляза, че гласът му беше започнал да мутира, откакто го бе видял последно. – Три на един. Онези бяха жалки.
– Чудесно! Ако си кален, върви направо под душа – викна Луси. – Чичо ти Корм е тук – добави.
Люк не отговори нищо на това, а хукна право нагоре.
В кухнята влезе зетят на Страйк с мокро долнище на анцуга. Страйк предположи, че той вероятно тренира отбора на сина си. По професия беше контрольор в строителството и Страйк така и не бе успял да го хареса.
– Всичко наред ли е? – попита, като местеше поглед между Луси и Страйк.
– Просто си говорехме за Тед – отвърна Луси, за да обясни зачервените си очи и лице.
– Е, ами аз ѝ казах, че е естествено той да започне да позабравя – небрежно подхвърли Грег към Страйк. – На колко стана? Осемдесет и няколко?
– Седемдесет и девет – уточни Луси.
– Ами това си е вече близо осемдесет – каза Грег и се приближи към банановия кейк.
– Ела в дневната да поговорим там – обърна се Луси към Страйк и взе чая си.
Грег очевидно нямаше желание да участва в обсъждането на чичото на жена си и не възрази, че е изключен от разговора.
Дневната с бежовата ѝ мека мебел не бе променена от последното идване на Страйк, само училищните снимки на племенниците му бяха подновени. На една полица гордо се мъдреше голяма снимка на чичо Тед и покойната леля Джоун. Датираше някъде от осемдесетте. Страйк добре си спомняше двамата в този им вид: косата на Джоун тъй бухнала, колкото Елнет бе успяла да я направи, корава под морския бриз, и Тед – най-едрия и якия от местната спасителна морска служба. Страйк седна на канапето и му се прииска да обърне снимката с лице към стената, преди да прозвучат спомени за комуната Ейлмъртън, защото леля му и чичо му бяха посветили голяма част от живота си на старания да закрилят племенниците си, които Леда им тръсваше, после ги отвеждаше също тъй непредсказуемо, както вършеше всичко.
След като внимателно затвори вратата, за да изолира семейството си, Луси седна на кресло и постави чашата си с чай на странична масичка.
– Съжалявам – произнесе отново.
– Не се извинявай – отвърна Страйк. – Повярвай ми, знам какво ти е.
– Мислиш ли? – със странна нотка в гласа изрече тя.
– Беше ужасно място. Нима предполагаш, че бих го забравил?
– Някои от комуната Ейлмъртън останали ли са там?
– Само една, доколкото знам – отговори Страйк. – Твърди, че била жертва на братята Краудър. Омъжена е за водача на Църквата.
– Как се казва?
– Мадзу.
– Божичко – изплака Луси и отново скри лице в дланите си.
Сега вече ужасни подозрения нападнаха Страйк. Вярвал беше, че на нито един от двамата не им се бе случило нещо по-лошо в комуната Ейлмъртън, освен да бъдат уплашени и понякога гладни; че са се отървали на косъм от онова, което по-късно излезе в пресата. В своите спомени той винаги беше с Луси, държал се бе плътно до нея, за да е сигурен, че няма да бъде отведена някъде от братята Краудър. Легнали нощем на долепените си дюшеци, братът и сестрата си бяха шепнали колко много мразят това място, колко силно искат Леда да ги отведе оттук. Нищо повече не беше имало, нали? Това бе вярвал години наред.
– Лус? – промълви той.
– Не я ли помниш? – изрече яростно Луси, като отпусна ръце. – Нима не помниш онова момиче?
– Не – отвърна искрено Страйк.
Обикновено паметта му бе отлична, но спомените му за Ейлмъртън бяха размазани, запазил бе повече усещане, отколкото факти, беше черна дупка в съзнанието му. Може би умишлено се бе опитвал да забрави отделните хора; далеч по-леко бе да мисли за всички тях като за безлика шайка, макар такава нужда да не бе възниквала, след като всичко бе приключило.
– Помниш я. Много бледа. С остър нос. Черна коса. Все се обличаше като лека жена.
Нещо се размърда в паметта на Страйк. Мернаха му се много къси шорти, тънка блузка с презрамка през врата и дълга тъмна леко омазнена коса. Той беше на дванайсет, хормоните му още не бяха стигнали юношеския си пик, когато най-малкият намек за неприбрани в сутиен гърди предизвикваше неудържима, понякога видима възбуда.