– Да, сега вече си я спомням смътно.
– Значи тя още е там? Във фермата? – попита Луси, вече дишаща ускорено.
– Да, както ти казах, омъжена е…
– Ако тя е била жертва – процеди Луси през стиснати зъби, – със сигурност го е разтръбила.
– Защо го казваш?
– Защото тя… защото тя…
Луси трепереше. Няколко секунди не каза нищо, после от нея изригна порой от думи.
– Знаеш ли колко се радвах, като научавах, че ще имам момче, всеки път, като ме гледаха на видеозон? Всеки път! Не исках момиче. Знаех, че ще съм негодна за майка на момиче.
– Щеше да си…
– Не, нямаше – с гореща ярост изрече Луси. – Нямаше да смея да я изпусна от очи. Знам, че и с момчета се случва, знам го… но по-често… В Ейлмъртън преследваха само момичетата. Само момичетата.
Луси продължаваше да диша тежко и от време на време бършеше очи с домакинската хартия. Страйк знаеше, че проявява малодушие, защото си личеше каква нужда имаше Луси да му го каже, само че той не искаше да задава повече въпроси, тъй като не желаеше да чуе отговорите.
– Тя ме отведе при него – промълви Луси най-накрая.
– При кого?
– При доктор Коутс – отвърна Луси. – Паднах. Тя трябва да беше на петнайсет или шестнайсет. Хвана ме за ръката. Аз не исках да отивам. „Трябва да те види лекарят“, настоя тя и ме помъкна почти насила.
В стаята надвисна поредното кратко мълчание, но Страйк усещаше как гневът на Луси се бори с обичайната ѝ сдържаност и решимостта ѝ да се преструва, че животът, който бяха водили с Леда, е отдавна мъртъв като самата Леда.
– Той… докосна ли те… – бавно изрече Страйк.
– Пъхна четири пръста в мен. После кървих в продължение на два дни.
– О, по дяволите. – Страйк обърса лицето си с длан. – А аз къде съм бил?
– Играеше футбол – отвърна Луси. – И аз играех. Точно така паднах. Ти сигурно си помислил, че тя ми помага.
– О, по дяволите, Лус – изруга Страйк. – Толкова ми е…
– Не беше твоя вина, а на така наречената ни „майка“ – ядосано го пресече Луси. – Къде беше тя? Търкаляла се е някъде дрогирана. Или се е чукала с някой дългокос мърляч в гората. Онази кучка Мадзу ме затвори там с Коутс, а е знаела. Знаела е. Видях я да го прави и с други малки момичета. Водеше ги в стаите на братята Краудър. Най-вече за това говоря на психотерапията: защо не казах на никого, защо не попречих други момиченца да бъдат наранени…
– Ходиш на психотерапия? – ахна Страйк.
– Боже милостиви, естествено, че ходя на психотерапия! – яростно изшептя Луси, тъй като някой, вероятно Грег, хапнал солидна порция от банановия кейк, мина покрай вратата на дневната и се отправи към горния етаж. – След това гадно детство… ти не ходиш ли?
– Не – отвърна Страйк.
– Не – повтори горчиво Луси. – На теб не ти е нужно, естествено, толкова си силен, толкова ненакърнен…
– Не съм казал това – отвърна Страйк. – Не съм… дявол го взел…
– Недей – тросна се тя, отново обвила тялото си с ръце. – Не искам… Остави, няма значение. Само дето има значение. – По лицето ѝ отново потекоха сълзи. – Не мога да си простя, задето си замълчах. Кучката Мадзу водеше и други момиченца, а аз нищо не казах, защото не исках да се знае какво се случи на мен…
Вратата на дневната се отвори. Страйк бе смаян от рязката промяна у Луси, която избърса лицето си и мигом изправи гръб, тъй че, когато Джак влезе задъхан и с мокра коса, тя вече се усмихваше.
– Страхотен лък! – възкликна Джак към Страйк.
– Радвам се да го чуя – отговори Страйк.
– Джак, иди да се изсушиш и после може да си вземеш от банановия кейк – поръча Луси, като имаше вид на напълно доволна от живота, и за пръв път в живота им като възрастни хора на Страйк му хрумна, че решимостта на Луси да се вкопчва в стабилност и в идеята си за нормалност, твърдият ѝ отказ да разсъждава до безкрайност за ужасни прояви на човешкото поведение бяха форма на изключителна смелост.
Щом вратата се затвори зад Джак, той отново се обърна към Луси и ѝ каза тихо и почти искрено:
– Иска ми се да ми го беше казала по-рано.
– Само щеше да се разстроиш. Така или иначе, ти искаше да вярваш, че Леда е прекрасна.
– Не е така – отвърна той и вече беше напълно честен. – Тя беше… каквато беше.
– Не беше годна да е майка – отсече ядосано Луси.
– Не беше – въздъхна тежко Страйк. – По този въпрос си съвсем права.
Луси го гледа няколко секунди, загубила дар слово от изумление.
– Чаках с години да кажеш това. С години!