– Знам – кимна Страйк. – Виж, знам, че според теб аз я мисля за идеална, но, разбира се, не е така. Вярваш ли, че като гледам теб като майка и те съпоставям с нея, не виждам разликата?
– О, Стик – промълви Луси, отново готова да заплаче.
– Тя беше каквато беше – повтори Страйк. – Аз я обичах, няма да те убеждавам в противното. И може да беше пълен кошмар в много отношения, но знам, че и тя ни обичаше.
– Дали? – промърмори Луси и обърса очи с кухненската хартия.
– Знаеш, че ни обичаше – каза Страйк. – Излагаше ни на опасност само защото тя самата бе толкова наивна, че не я биваше сама вратата да си отвори дори. Обърка учението ни, защото тя самата мразеше училището. Дотътряше разни ужасни мъже в живота ни, защото за всеки следващ мислеше, че ще е любовта на живота ѝ. Нямаше злонамереност в нищо от това, просто нехайство.
– Нехайните хора нанасят много вреди – посочи Луси, като още попиваше сълзите си.
– Да, така е – кимна Страйк. – И тя също нанесе вреди. В крайна сметка най-вече на себе си.
– Аз не исках… не исках тя да умре – захлипа Луси.
– Господи, Лус, знам, че не си искала!
– Винаги си бях мислела, че един ден ще седна и ще ѝ кажа всичко, ще се разберем… но после вече бе късно и… нея я нямаше. Казваш, че ни е обичала, но…
– Знаеш, че ни обичаше – настоя Страйк. – И ти го знаеш, Лус. Помниш ли онази история с продължения, която тя измисляше за нас? Как се казваше, по дяволите?
– „Лунните лъчи“ – още разплакана подсказа Луси.
– Да, семейството Лунни лъчи – каза Страйк. – Мама Лунен лъч и…
– …Бомбо и Мънго…
– Тя не показваше обичта си като повечето майки, но пък и не правеше нищо като другите хора. Но това не значи, че не е имало обич. Нито значи, че не беше безотговорна също така.
За няколко минути отново настана мълчание, нарушавано само от разреждащото се подсмърчане на Луси. Накрая тя избърса лицето си с две ръце и вдигна поглед със зачервени очи.
– Ако разследваш онази тъй наречена църква… как се казваше?
– УХЦ.
– Погрижи се да изобличиш кучката Мадзу – тихо изрече Луси. – Не ме е грижа дали самата тя е била подлагана на тормоз. Съжалявам, но не ѝ съчувствам. Тя им помагаше да го правят с още момичета. Беше им като сутеньор.
Страйк обмисли дали да я осведоми, че не е нает да изобличи Мадзу, но вместо това каза:
– Ако ми падне възможност, твърдо ще го направя.
– Благодаря ти – промърмори Луси, като продължаваше да бърше подпухналите си очи. – Ами тогава си струва да се заемеш с тази поръчка.
– Чуй, исках да ти кажа и още нещо – подхвана той и още докато го изричаше, се почуди сам на себе си какви ги върши. Импулсът дойде от желанието му да бъде откровен, както се бе показала тя. – Аз… ъъ… влязох в контакт с Прудънс… сещаш се, другото незаконно дете на Рокъби.
– Наистина ли? – повдигна вежди Луси и за негово изумление – той бе крил зараждащите се отношения от Луси от страх, че тя ще ревнува или ще се почувства изместена, – се усмихна през сълзи. – Стик, това е чудесно!
– Мислиш ли? – объркан попита той.
– Ама, разбира се! Откога влязохте във връзка?
– Не знам… отпреди няколко месеца. Тя ме посети в болницата, когато… сещаш се…
Той посочи с палец към белия си дроб, който бе пробит от озовал се в безизходица убиец.
– И що за човек е тя? – попита Луси, която изглеждаше заинтригувана и любопитна, но не и недоволна.
– Мила – отвърна Страйк. – Все пак не е като теб…
– Не е нужно да казваш това – позасмя се Луси. – Знам какво сме преживели заедно, знам, че никой друг никога не би го разбрал. Наясно си, че Джоун винаги е искала да се помирите с Рокъби.
– Прудънс не е Рокъби – възрази Страйк.
– Не е, наистина, но все пак е хубаво, че се виждате. Джоун би се радвала.
– Не очаквах да го приемеш така.
– А защо не? Аз се виждам с другите деца на баща ми.
– Наистина ли?
– Естествено. Не съм говорила за това, защото…
– Опасявала си се да не се почувствам наранен?
– Вероятно се усещах гузна, задето аз поддържам отношения с моя баща и децата му, а ти не – отвърна Луси. След кратка пауза добави: – Видях Шарлот във вестника с новия ѝ приятел.
– Е, тя винаги се е стремила към определен стил на живот – повдигна рамене Страйк. – Вечният проблем с мен беше, че бях безпаричен.
– Нали не ти се иска…
– Боже мой, не – увери я Страйк. – Всичко е в миналото и там ще си остане.
– Радвам се – кимна Луси. – Наистина се радвам. Ти заслужаваш нещо по-добро. Ще останеш за обяд, нали?
Предвид всички разкрития от сутринта Страйк не виждаше друг избор, освен да приеме.