Силно ядосан на себе си, Страйк затвори със засилка лаптопа и се зае да изследва съдържанието на хладилника си, зареден със здравословни храни. Извади пакет с онова, което наричаше вече „поредната шибана риба“, и докато търсеше датата на годност, мобилният му телефон иззвъня. Той се върна до масата да погледне номера, защото, ако отново бе обаждане, пренасочено от стационарния телефон в офиса, не се канеше да отговори. Само Шарлот му липсваше сега. Но видя изписан непознат телефонен номер.
– Страйк.
– Здравей – изрече дързък, леко дрезгав глас. – Изненада.
– Кой е?
– Бижу. Бижу Уоткинс. Запознахме се на кръщенето.
– О – отрони Страйк, споходен от спомен за дълбоко деколте и дълги крака, който бе добре дошъл, тъй като измести мрачните му мисли. – Здравей.
– Ти сигурно си имаш планове – каза тя, – но аз съм вече издокарана, а се оказа, че приятелката, с която щях да се видя, е болна.
– Откъде взе номера ми?
– От Илза – отвърна Бижу с шумен смях, който Страйк помнеше от кухнята на семейство Хърбърт. – Казах ѝ, че ми трябва детектив за дело, над което работя. Май не ми повярва – добави тя с нова порция смях.
– Е, тя е схватлива жена – отвърна Страйк и отдалечи малко телефона от ухото си, та смехът да не пробие тъпанчетата му. Съмняваше се, че би могъл да го издържи дълго.
– Е… иска ли ти се питие? Или вечеря? Или каквото кажеш?
Той погледна към увитата в целофан риба тон в ръката си. Припомни си деколтето и онова, което разкриваше. Отказал се бе от цигарите и готовата храна за вкъщи. Робин готвеше вечеря за Райън Мърфи.
– Да – отговори. – Защо не?
13
Деветка в началото:
Следите от стъпки се кръстосват.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Екстремната мълчаливост на Клайв Литълджон, най-новия сътрудник на агенцията, започваше да изнервя и други освен Робин.
– Нещо не му е наред – заяви колегата на Литълджон, другият сътрудник Баркли, на Робин в сряда сутринта, докато двамата седяха в колата на Баркли и наблюдаваха жилищна сграда в Бекслихийт.
– Пак по-добре от Морис или Нътли – лоялно повтори Робин думите на Страйк.
– Това е твърде ниска летва – отвърна Баркли.
– Той си върши работата добре – изтъкна Робин.
– Само се взира пред себе си, без да мига. Като някой гущер – промърмори Баркли.
– Сигурна съм, че гущерите мигат – контрира го Робин. – Я чакай, това не е ли един от тях?
– Не – отвърна Баркли, след като се наведе напред и присви очи да разгледа мъжа, току-що излязъл от сградата. – Този е по-дебел от нашите хора.
В жилищната сграда, която наблюдаваха, живееха двама братя над четиресетте, които много си приличаха и създаваха трудности в най-новия случай, поет от агенцията. Единият от тях – след няколко дни наблюдение още не бяха установили кой точно – преследваше актриса на име Таша Мейо. Полицията не бе взела достатъчно присърце това нарушение според клиентката, която по собствените ѝ думи започвала „да изперква“. Поредица тривиални случки, отначало просто дразнещи, напоследък бяха прераснали в заплашителни с пускането на мъртва птица в пощенската кутия на жената, а после с лепило, вкарано в ключалката на вратата ѝ.
– Знам, че в полицията са претоварени – бе казала Таша на Робин, докато тя записваше подробностите по случая в офиса. – Разбирам това и вярно, че няма пряка заплаха, но аз им казах кой го върши според мен, дадох им описание на човека, казах им къде живее, защото той на порции ми разправи кажи-речи целия си живот. Винаги виси около служебния вход на театъра, дала съм му автограф поне върху петнайсет плаката и други хартийки. Нещата загрубяха, когато му заявих, че нямам време за поредното селфи. Постоянно се появява на местата, които посещавам. Просто искам това да престане. Снощи някой ми беше надраскал колата с ключ. До гуша ми дойде. Искам да го спипате в крачка.
Агенцията не за пръв път се занимаваше със случай на преследване, но за пръв път се появяваше мъртва птица и Робин, която съчувстваше на клиентката, се надяваше нарушителят да бъде заловен възможно най-скоро.
– Мидж я харесва – подхвърли Баркли, вперил очи в прозореца на заподозрения.
– Кого? Таша Мейо?
– Да. Гледала ли си онзи неин филм за двете викториански лесбийки?
– Не. Хубав ли е?
– Ужасен направо – отвърна Баркли. – Час и половина поезия и градинарство. Жена ми го хареса. Аз не, очевидно защото съм нечувствителен простак.