– Здравейте – каза Робин и се усмихна насреща ѝ. – Говорихме по телефона. Аз съм Робин Елакот…
– Частната детективка, нали? – с леко пресекващия си глас допълни Шийла.
– Да, същата – потвърди Робин и показа шофьорското си свидетелство.
Шийла мига срещу него няколко секунди, после каза:
– Всичко е наред, заповядайте. – И се отмести да пропусне Робин в коридора, застлан с тъмнокафяв мокет. Къщата леко лъхаше на плесен.
– Влезте тук – насочи стопанката Робин към дневната. – Искате ли чай?
– Благодаря… да ви помогна ли? – предложи Робин, като гледаше как крехката Шийла зашляпа към кухнята. Шийла не отговори. Робин се надяваше слуховият апарат да е включен.
Лющещите се тапети и оскъдната вехта мебелировка говореха за бедност. Зелено канапе бе поставено под прав ъгъл спрямо избеляло кресло с карирана тапицерия и също такова столче за краката пред него. Телевизорът беше стар, а под него имаше също тъй античен видеокасетофон. В паянтовата библиотека се мъдреше смесица от романи с едър шрифт. Единствената снимка в стаята беше поставена върху библиотеката и бе запечатала сватба от шейсетте години. Шийла и съпругът ѝ Брайън, чието име Робин знаеше от доклада за преброяването, бяха снимани пред службата за граждански бракове. Шийла, много хубавичка на млади години, беше с тупирана тъмна коса и рокля с разкроена пола, стигаща точно под коляното. Снимката бе най-вече трогателна поради това, че малко глуповатият на вид Брайън сияеше, сякаш не можеше да се нарадва на късмета си.
Нещо се отърка в глезена на Робин: сива котка току-що бе влязла в стаята и сега се взираше в нея с бистрозелените си очи. Робин се наведе да я почеше зад ушите и подрънкващ шум възвести появата на Шийла: държеше стар метален поднос с две чаши, каничка и плато с нарязан готов кейк, чиято марка Робин разпозна – „Мистър Киплингс Бейкуел“.
– Позволете на мен – предложи Робин, тъй като малко от горещата течност вече се бе разляла.
Шийла я остави да поеме подноса от ръцете ѝ и се настани до ниската масичка. После взе своята чаша, постави я на подлакътника на карираното кресло, вдигна малките си стъпала върху табуретката отпред и вгледана в подноса, каза:
– Забравила съм захарницата, ще ида…
Понечи отново да се изправи от стола.
– Няма нужда, пия го без захар – побърза да каже Робин. – Освен ако вие не искате?
Шийла поклати глава и отново се отпусна в креслото. Когато Робин отново седна на канапето, котката скочи до нея, отърка се в тялото ѝ и замърка.
– Не е мой котарак, на съседите е, но обича да идва тук – каза Шийла.
– Очевидно – усмихна се Робин и прокара длан по извития гръб на животното. – Как му е името?
– Смоуки – отвърна Шийла и доближи чашата до устата си. – Харесва му тук – повтори.
– Ще възразите ли, ако си водя бележки? – попита Робин.
– Искате да записвате? Ами може – отвърна Шийла Кенет. Докато Робин вадеше химикалката си, Шийла млясна с устни целувка по посока на Смоуки, но той я игнорира и продължи да потърква глава в Робин. – Неблагодарник – подхвърли Шийла. – А снощи му дадох консерва сьомга.
Робин се усмихна и отвори тетрадката си.
– И тъй, госпожо Кенет…
– Може да ме наричаш Шийла. Защо си сторила това с косата си?
– О, това ли? – Робин смутено попипа синята си къса коса. – Просто експериментирам.
– Викат му пънк рок, нали? – рече Шийла.
Робин реши да не я осведомява, че е изостанала с около четиресет години, и кимна.
– Нещо такова.
– Хубаво момиче си. Не ти трябва синя коса.
– Мисля да я върна към моя си цвят – каза Робин. – И така, мога ли да те попитам кога отидохте със съпруга ти да живеете в Чапман Фарм?
– Тогава не се казваше Чапман Фарм – поясни старицата. – Беше Форджман Фарм. С Брайън бяхме хипита – съобщи тя и примигна срещу Робин през дебелите лещи на очилата си. – Знаеш ли какво са хипитата?
– Да – отговори Робин.
– Е, това бяхме ние с Брайън, хипита – каза Шийла. – Живеехме в комуна. Хипита – изрече отново, сякаш ѝ харесваше звученето на думата.
– Помниш ли кога…?
– Отидохме там през 1969 година – каза Шийла. – Бяхме от първите. Отглеждахме трева. Знаеш ли за какво ти говоря?
– Да – кимна Робин.
– Много я пушехме – каза Шийла и се засмя дрезгаво.
– Кой още беше там в началото, помниш ли?
– Да, всичко помня – отвърна с гордост Шийла. – Ръст Андерсън. Той беше американец. Живееше в палатка в полето. Харолд Коутс. Понякога не помня какво е било вчера, но всичко онова го помня. Коутс беше гаден човек. Направо отвратителен.