– Знаеш ли какво го е накарало да иде да живее във фермата?
– Не, не знам защо беше дошъл. Беше ми мъчно за Абигейл. Майка ѝ беше умряла, баща ѝ я беше довел във фермата и не щеш ли, вече имаше сестричка…
– Кога се зароди цялата тази идея за Църквата, спомняш ли си?
– Джонатан взе да ни приказва за своите вярвания. Караше ни да медитираме, после ни изкара на улицата да събираме пари. Хората идваха и го слушаха как говори. Остави Мадзу да командва. Косата ѝ беше пораснала, стигаше чак до кръста. На всички разправяше, че била наполовина китайка, ама нищо подобно не бе Майка ѝ беше бяла като мен и теб. А китаец не бяхме имали в комуната. Но никога не ѝ казахме как така знаем, че лъже. Доволни бяхме с Брайън, че сме отново във фермата. Какво ме питаше?
– За Църквата. Как беше поставено началото.
– О… Джонатан провеждаше курсове по медитация, източни религии и разни ми ти такива, после започна да организира служби, та затова построихме храм във фермата.
– Беше ли щастлива? – попита Робин.
Шийла примигна няколко пъти, преди да отговори:
– Понякога беше хубаво. Понякога, да. Но се случваха лоши неща. Една нощ Ръст го блъсна кола. Джонатан каза, че го застигнало възмездие за всички, които бил убил през войната… Тогава дойдоха близките на онзи младеж Грейвс и го грабнаха от улицата, като беше в Норич, и скоро след това узнахме, че се обесил. Джонатан ни каза, че това ще се случи с всички нас, ако си тръгнем. Каза, че Алекс зърнал за кратко истината, но не могъл да се справи в света навън. Така че това било предупреждение за всички нас, така каза Джонатан.
– Ти повярва ли му?
– Тогава да – отвърна Шийла. – По онова време вярвах на всичко, което говореше Джонатан. Брайън също. Джонатан си имаше начин да те накара да му вярваш, да искаш да му угодиш. Човек изпитваше желание да се грижи за него.
– Да се грижи за Джонатан?
– Да… Да беше го видяла как плака, като умряха Ръст и Алекс. Имаше вид, че го приема по-тежко от всички нас.
– Ти каза, че понякога е било хубаво във фермата. Имаше ли други моменти, когато…
– Започнаха да се случват отвратителни неща – каза старицата. Устните ѝ бяха започнали да треперят. – Бе дело на Мадзу, не на Джонатан… не идваше от Джонатан, а от нея.
– Що за отвратителни неща? – попита Робин с приготвена над тетрадката химикалка.
– Просто… наказания – отвърна Шийла с още треперещи устни. След няколко секунди мълчание продума: – Пол изпусна прасетата, без да ще, и Мадзу накара да го бият.
– Спомняш ли си фамилията на Пол?
– Дрейпър – отговори Шийла след кратка пауза. – Всички го наричаха Глупчото. Не беше нормален. Малко нещо умствено изостанал. Не биваше да му поверяват прасетата. Оставил портичката отворена. Глупчото Дрейпър.
– Знаеш ли къде е той сега?
Шийла поклати глава.
– А помниш ли момче на име Джордан да се е самобичувал?
– Много пъти хората бяха бити с бич. Да, помня Джордан. Беше тийнейджър.
– Случайно да помниш и фамилията му, Шийла?
Шийла помисли малко, после каза:
– Рийни. Джордан Рийни. Падаше си малко бандит. Беше имал неприятности с полицията.
Докато Робин записваше фамилията на Джордан, котаракът, отегчен от липсата на внимание, скочи от канапето и се отправи навън от стаята.
– Всичко тръгна на зле, след като умря Дайю – без да е питана, заяви Шийла. – Знаеш ли коя е Дайю?
– Дъщерята на Джонатан и Мадзу – отвърна Робин. – Удавила се е, нали?
– Точно така. Чери я завела на плажа.
– Става дума за Чери Гитинс, нали? – пожела да уточни Робин.
– Да, същата. Глупаво момиче беше. Дайю я разиграваше както си ще.
– А знаеш ли какво се е случило с Чери след смъртта на Дайю?
– Наказаха я – отговори Шийла и вече изглеждаше извънредно разстроена. – Всички замесени бяха наказани.
– Кого имаш предвид под „всички“, Шийла?
– Чери и онези, които не са попречили да се случи. Онези, дето са ги видели да заминават с автомобила сутринта. Само че те не са знаели! Мислели са, че Дайю е имала разрешение! Моят Брайън, Глупчото Дрейпър и малката Абигейл. Всичките бяха наказани.
– Биха ли ги? – попита Робин.
– Не, беше по-лошо – внезапно изпадна във възбуда Шийла. – Сториха им зло.
– Какво…?
– Няма значение – отвърна Шийла и сви малките си длани в треперещи юмруци. – Колкото по-малко се говори за това, по-добре… Но знаеха, че Брайън е болен, като му причиниха това. Все губеше равновесие. Джонатан му казваше да иде да се моли в храма и щял да се оправи. Но след наказанието той силно се влоши. Не виждаше добре, а те продължаваха да го изкарват на улицата да събира помощи. И накрая… – изрече Шийла с нарастващо вълнение – Брайън пищеше и стенеше. Не можеше да стане от леглото. Отнесоха го в храма. Умря на пода на храма. Бях с него. Цял ден беше съвсем тих и после умря. Съвсем вкочанен на пода на храма. Събудих се до него и знаех, че е мъртъв. Очите му бяха отворени…