– Забранен е, да – потвърди Хенри. – Ами не знам, може би е пил безалкохолно.
– Добре… Имаше ли много деца във фермата?
– Доста много, да. Цели семейства се бяха заселили там.
– Помниш ли мъж на име Харолд Коутс? Бил е лекар.
– Ъъ… май да. Един възрастен, нали?
– Доста стар трябва да е бил. Виждал ли си го около деца?
– Не, нямам такъв спомен.
– Добре. Е, това беше всичко – заключи Страйк и извади визитка от джоба си. – Ако си спомниш още нещо, позвъни ми.
– Ще го направя – обеща Хенри и прибра визитката, преди да изгълта остатъка от питието си.
– Много съм ти благодарен, че се съгласи да се видиш с мен, Хенри – каза Страйк и се изправи, за да се ръкуват.
– Няма проблем – отговори Хенри и също стана. – Надявам се да съм бил от полза. Чувствам се адски гадно, задето поначало заведох Флора там, та затова приех да говоря с теб. Е, довиждане, беше ми приятно да се запознаем.
Хенри тръгна към вратата и в този момент в пъба влезе тъмнокоса жена. Страйк бе обзет едновременно от гняв и от чувство за абсолютна неизбежност, когато разпозна Шарлот Рос.
18
Буря и вятър: образът на издръжливостта.
Духовно извисеният човек остава твърд
и не променя посоката си.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Страйк подозираше, че Шарлот вече е била на път в мига, когато Хенри бе споменал за общата им приятелка. След нея се обръщаха глави, както Страйк бе го наблюдавал години наред; тя притежаваше онзи вид красота, която преминава през помещение като леден бриз. Докато тя и Хенри възклицаваха изненадано един срещу друг (от страна на Хенри изненадата вероятно бе искрена) и си разменяха любезности при вратата, Страйк започна да си събира нещата.
– Корм – чу глас зад себе си.
– Здравей, Шарлот – каза ѝ той, без да се обръща. – Тъкмо си тръгвам.
– Трябва да говоря с теб. Моля те. За пет минути.
– Боя се, че трябва да бъда другаде.
– Корм, моля те. Нямаше да моля, ако не бях… моля те – изрече тя отново, този път по-високо.
Той беше наясно, че тя е способна да направи сцена, ако не получеше каквото искаше. Тя бе личност, търсена в новините, той също вече представляваше интерес за медиите и се боеше, че ако се разрази разправия, като нищо щяха да тръгнат слухове и можеха да стигнат и до журналист.
– Добре, давам ти пет минути – каза студено той и седна на стола си пред последния пръст безалкохолна бира в чашата си.
– Благодаря ти – промълви задъхано тя и веднага тръгна към бара да си вземе чаша вино.
Върна се след две минути, съблече черното си палто, под което беше с тъмнозелена копринена рокля, пристегната в талията с широк черен колан, и седна на мястото, освободено преди малко от Хенри.
Беше по-слаба, отколкото изобщо някога я беше виждал, но все така красива дори на четиресет и една годишна възраст. Дългата ѝ тъмна коса падаше под раменете; напръсканите ѝ зелени очи бяха оградени с естествени гъсти мигли и ако носеше грим, то той бе твърде дискретно положен, за да бъде забелязан.
– Знаех, че ще си тук, както сигурно си се досетил – каза тя с усмивка, подканваща го да ѝ отвърне със същото, да се разсмее на хитростта ѝ. – Аз предложих този пъб на Хенри. Той е очарователен, нали?
– Какво искаш?
– Страшно много си отслабнал. Изглеждаш чудесно.
– Какво искаш? – натъртено повтори Страйк.
– Да говорим.
– За какво?
– Трудно е – отвърна Шарлот и пийна от виното си. – Трябва ми момент.
Страйк провери часа. Шарлот му метна гневен поглед над ръба на чашата си.
– Е, добре. Току-що научих, че имам рак.
Страйк бе очаквал всичко друго, но не и това. Колкото и немислимо и вероятно недопустимо да изглеждаше съмнение по такъв въпрос, за миг той се почуди дали тя не лъже. Знаеше, че не само е голяма манипулаторка, но и безразсъдна понякога до степен на самоунищожение, когато искаше да постигне целта си.
– Съжалявам да го чуя – изрече официално.
Тя го погледна и лицето ѝ започна да се зачервява.
– Мислиш, че лъжа, нали?
– Не – отвърна той. – Би било много долно да лъжеш за нещо такова.
– Да, вярно – кимна Шарлот. – Няма ли да ме питаш от кой вид е.
– Предполагам, че ще ми кажеш.
– На гърдата – уточни тя.
– Ясно – каза Страйк. – Е, надявам се да се оправиш.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Той я беше виждал да плаче стотици пъти – понякога за това, че е разстроена, но също така от ярост заради това, че не е станало нейното, – така че не се трогна.