– И само това ли ще ми кажеш?
– А какво друго мога да кажа? – попита той. – Наистина се надявам да се оправиш. Заради децата ти най-малко.
– И какво… това ли беше? – прошепна Шарлот.
Едно време би се разкрещяла, безразлична към присъствието на хора, но явно схващаше, че подобна тактика би била неразумна сега, когато той не бе обвързан с нея.
– Шарлот – тихо заговори той и се наведе към нея, за да е сигурен, че няма да бъде чут от други хора. – Не знам по колко различни начина мога да ти го изясня. Между нас е свършено. Желая ти всичко добро, но ние приключихме. Ако имаш рак…
– Значи наистина мислиш, че лъжа?
– Нека довърша. Ако имаш рак, редно е да се фокусираш върху здравето си и обичаните си хора.
– Обичаните си хора – повтори тя. – Разбирам.
Облегна се на кожената пейка и избърса очи с опакото на дланта си. Няколко мъже на бара я гледаха. Може би и самата Шарлот усети, че има публика, защото сега закри лице с ръце и се разхлипа.
Да му се не види.
– Кога ти поставиха диагнозата? – попита той, за да я накара да спре да плаче.
Тя мигом вдигна поглед към него и избърса блесналите си очи.
– Миналата седмица. В петък.
– Как?
– Отидох във вторник за профилактичен преглед и… обадиха ми се в петък да ми съобщят, че са открили нещо.
– И вече знаят, че е рак?
– Да – твърде бързо отговори тя.
– Е, както казах, надявам се да се оправиш.
Той понечи да се изправи, но тя се пресегна през масата и го стисна здраво за китката.
– Корм, моля те, изслушай ме. Сериозно. Моля те… Моля те! Това е на живот и смърт. Такива неща карат човек да си направи равносметка… сам го преживя… когато кракът ти беше откъснат… Боже мой, това те кара да осъзнаеш кое е важно. И тогава ти пожела мен. Не беше ли така? Не бях ли аз единствената на света, която искаше?
– Дали? – промълви Страйк, вгледан в красивото ѝ лице. – Или просто съм взел каквото ми се е предлагало, защото така е било най-лесно?
Тя се дръпна назад и пусна китката му.
Всички връзки си имат своя собствена митология и централна позиция в тази на неговата с Шарлот заемаше споделеното им вярване, че в най-ужасния момент на живота му, когато лежеше в болница само с половин крак и приключена военна кариера, нейното завръщане го беше спасило, дало му бе за какво да се залови, за какво да живее. Съзнаваше, че току-що е разбил свещено табу и не само оскверняваше нещо, което за нея е било източник на гордост, а и самите устои на увереността ѝ, че при цялото си отрицание той продължава да обича жената, проявила достатъчно благородство да се обвърже с осакатен човек, останал без професия и напълно безпаричен.
– Надявам се да се оправиш.
Той се изправи, преди тя да се е съвзела достатъчно, че да го уговаря, и пое навън, като почти очакваше бирена чаша да го фрасне отзад по главата. По щастлива прищявка на съдбата се зададе свободно черно такси в мига, щом стъпи на тротоара, и само две минути, след като си тръгна от нея, той вече пътуваше обратно към Денмарк Стрийт.
19
Деветка най-отгоре:
Идва краят на застоя.
„Идзин“, или „Книга на промените“
– …тъй всеобхватна конспирация, че е направо невидима, защото живеем вътре в нея, защото тя се простира в небето ни, на земята под нас, така че единственият начин – единственият! – да се изтръгнем е буквално да излезем от нея и да пристъпим в друга реалност, истинската.
Беше събота сутрин. Робин седеше в храма на Рупърт Корт вече от три четвърти час. Днешният лектор беше мъжът, когото тя бе видяла да наставлява Уил Еденсор на Бъруик Стрийт. Днес той се бе представил като Тайо, сина на Папа Джей. Това му спечели оглушителни аплодисменти, към които Робин се присъедини, а в паметта ѝ изникна определението на Кевин Пърбрайт за Тайо като „неуравновесения отговорник“ в УХЦ.
Тайо имаше рошава коса, подстригана на черта, сините очи на баща си и вероятно би имал и неговата квадратна долна челюст, ако не беше с петнайсетина килограма наднормено тегло, което му добавяше двойна брадичка. На Робин той ѝ напомняше преял плъх: носът му беше дълъг и остър, а устата необичайно малка. Маниерът му на говорене бе насилен и дидактичен и макар от време на време да се чуваше одобрителен коментар, изречен приглушено, никой не плачеше и не се смееше.
На първия ред в храма седеше известният писател Джайлс Хармън, когото Робин бе разпознала при входа на храма. Беше нисък и носеше посребрената си коса в дълга прическа на денди. Хармън имаше фини черти и държание на човек, който очаква да привлича внимание. В храма бе придружаван от много впечатляващ около четиресетгодишен мъж с черна коса, евразийски черти и дълбок белег покрай леко кривия нос, стигащ до брадичката. Двамата минаха бавно по пътеката, като махаха за поздрав на познати и на разпоредителите в храма. За разлика от Ноли Сиймур, мъжете не се опитваха да демонстрират смирение и скромност, а се усмихваха одобрително, когато хората отпред се преместиха на задния ред да им освободят места.