– Прилича на нашия човек – отсъди Страйк, но трудно може да позвъниш на някой, който е в затвора.
– Може би писмо? – неособено убедена предложи Робин.
– „Драги господин Рийни, след като видях полицейската ви снимка, оставяте у мен впечатление на човек, който много би искал да помогне на криминално разследване…“
Робин се разсмя.
– Няма ли близък роднина? – попита Страйк.
– Жена със същата фамилия живее на последния му посочен адрес.
– Ще се опитам да стигна до него чрез нея. Ами другото бито хлапе? Онова с нисък коефициент на интелигентност?
– Пол Дрейпър? Засега и следа от него не съм открила. Чери Гитинс също изглежда изчезнала от лицето на Земята.
– Добре, ще продължавам да ги издирвам, докато ти си в Чапман Фарм. Оставих и съобщение за Абигейл Глоувър в пожарната.
– Дъщерята на Уейс?
– Същата.
Страйк отиде до междинната врата към външния офис, където Пат пишеше на компютъра, и я затвори.
– Слушай – подхвана той.
Робин се стегна и направи усилие да не издаде раздразнението си. Мърфи бе казал „Слушай“ със същия този тон в петък вечер, пет минути, след като еякулира и веднага преди да се впусне в предварително подготвената си реч за рисковете да се действа под дълбоко прикритие.
– Исках да ти кажа нещо, преди да влезеш там.
Изглеждаше сериозен, но колеблив и Робин усети лек токов удар в стомаха си под лъжичката също както когато Прудънс бе казала, че Робин е най-важният човек в живота на Страйк.
– Има слаба вероятност, много слаба, но все пак е по-добре да си наясно, че някой там вътре може да ме спомене, така че искам да си предупредена, за да не се шокираш и издадеш.
Робин вече знаеше накъде отива това, но си замълча.
– Бях в комуната Ейлмъртън шест месеца с майка ми и Луси през 1985 година. Не казвам, че хората ще ме помнят, бях дете още, но майка ми беше малко нещо знаменитост. Така или иначе, появявала се е по вестниците.
Няколко секунди Робин обмисля какво е най-добре да каже и реши да бъде откровена.
– Всъщност Шийла Кенет си спомня теб и майка ти. Не исках да го казвам, освен ако ти не повдигнеше въпроса.
– А – промълви Страйк. – Ясно.
Погледнаха се един друг.
– Ужасно място беше – с равен тон изрече Страйк, – но на мен нищо не ми се е случвало там.
Преднамерено леко натърти „на мен“.
– Имам и друга причина да ти кажа това – продължи. – Онази жена Мадзу… Не бива да ѝ имаш доверие.
– Няма, по всичко личи, че тя е…
– Не, исках да кажа, не си мисли, че има някакъв дух на… – той затърси точната дума – На сестринска близост, да речем. Не и когато опира до духовното единение. Ако иска да те заведе при някой мъж…
На вратата се почука.
– Какво? – подвикна Страйк с известно раздразнение.
Надникна Пат, маймунското ѝ лице беше смръщено. Заговори на Страйк с плътния си дрезгав глас:
– Някаква жена се обажда, иска да говори с теб. Казва се Ниъм Дохърти.
– Свържи ме – мигом нареди Страйк.
Премести се от своята страна на бюрото и след секунди телефонът иззвъня.
– Корморан Страйк.
– Здравейте – заговори предпазливо женски глас. – Името ми е Ниъм Дохърти. Оставили сте съобщение на съпруга ми с въпрос дали бих отговорила на питания за Универсалната християнска църква.
– Така е, да – отвърна Страйк. – Много благодаря, че се обадихте.
– Моля. Мога ли да попитам защо искате да разговаряте с мен?
– Да, разбира се – каза Страйк, като гледаше Робин. – Агенцията ми беше наета да разследвам обвинения към Църквата, отправени от бивш член. Търсим потвърждение за тях, стига да сте в състояние да го дадете.
– О – промълви Ниъм. – Ясно.
– Разговорът ни ще е напълно неофициален – увери я Страйк. – Просто за да се ориентирам. Разбрах, че сте били там като малка.
– Да, живях там от осем- до единайсетгодишна възраст.
Последва пауза.
– Търсихте ли баща ми? – попита Ниъм.
– Да, но той отказа да говори.
– Не се учудвам… Ще ви разбера, ако не можете да отговорите, но защо се опитвате да потвърдите обвиненията? За някой вестник ли работите, или…?