Пак продължително мълчание.
– Ало?
– Не знам – каза тя накрая. – Ще трябва да си помисля. Ще ви се обадя, ако… Ще ви се обадя.
Линията прекъсна.
Робин осъзна, че е сдържала дъха си и издиша.
– Ами.. не мога да кажа, че съм изненадана. Ако бях дъщеря на Уейс, и аз нямаше да искам да ми се напомня всичко това.
– Така е – съгласи се Страйк, – но тя би ни била много полезна, ако приеме да говорим… Между другото, вчера, след като ти си тръгна, оставих съобщение на съпругата на Джордан Рийни. Открих местоработата ѝ. Тя е маникюристка в салон на име „Кожички“.
Той погледна таблото да види колко е часът.
– Време е вече да влизаме.
Щом Страйк натисна звънеца, отвътре се чу лай на куче и когато вратата се отвори, от къщата излетя фокстериер с такава бързина, че като мина покрай Страйк и Робин, се хлъзна на павирания участък пред къщата, обърна се, изтича обратно и започна да подскача на задни крака, като лаеше истерично.
– Укроти се, Бейзил! – викна Ниъм.
Робин беше изненадана от младостта ѝ – беше на около двайсет и пет – и за втори път в последно време установи, че сравнява своя апартамент с нечие друго жилище. Ниъм беше ниска и пълничка, с черна коса до раменете и много ярки сини очи. Облечена беше в джинси и суитшърт с щампован на него цитат от Шарлот Бронте: Неизменно ще предпочета да бъда щастлива пред това да съм високоуважавана.
– Извинете – избъбри Ниъм към Страйк и Робин, после се скара на кучето, хвана го за нашийника и го вкара обратно вътре. – Влезте, моля. Извинете – повтори през рамо и потътри превъзбуденото куче по дървения под към кухнята в края на коридора. – Нанесохме се миналата неделя и оттогава той не мирясва. Хайде навън – подкани го и го изтика в градината през задна врата, която решително хлопна зад него.
Кухнята беше във фермерски стил, с лилава готварска печка и чинии, подредени на показ по лавици. Дървена маса бе заобиколена от боядисани в лилаво столове, а вратата на хладилника бе покрита с детски рисунки, главно размазани цветни петна и драсканици, закрепени с магнити. Имаше също – и това според Робин обясняваше как така двайсет и пет годишна живееше в тъй скъпа къща – снимка на Ниъм по бански под ръка с мъж, също с плувни гащета, който изглеждаше поне на четиресет. Аромат на печиво караше устата на Страйк да се пълни със слюнка.
– Много благодаря, че приехте да се видим, госпожо…
– Наричайте ме Ниъм – каза домакинята, която сега, без палавия фокстериер, когото да усмирява, изглеждаше нервна. – Моля, седнете, току-що изпекох бисквити.
– Едва сте се нанесли и вече печете? – усмихна се Робин.
– О, обичам да приготвям печива, това ме успокоява – каза Ниъм и се обърна да вземе кухненските ръкавици. – Горе-долу вече се подредихме. Взех си няколко дни отпуск просто защото ми се полагаше.
– Какво работите? – осведоми се Страйк, седнал на стола най-близко до задната врата, по която Бейзил сега драскаше с квичене, нетърпелив да бъде пуснат вътре.
– Счетоводител съм – отговори Ниъм и извади с шпатула бисквитите от тавата. – Чай? Кафе?
Когато двамата детективи и Ниъм вече бяха с чаши чай пред себе си, а в средата на масата на плато бяха поставени бисквитите, квиченето на Бейзил бе станало толкова жаловито, че Ниъм го пусна обратно в стаята.
– Ще се умири – обеща, докато кучето обикаляше масата с вирната опашка. – Рано или късно.
Ниъм седна, като ненужно подръпваше ръкавите на суитшърта си.
– Кой е художникът? – попита Робин като посочи към размазаните творби на хладилника в опит да накара Ниъм да се поотпусне.
– О, синчето ми Чарли – отвърна Ниъм. – На две години. Тази сутрин е с баща си. Найджъл реши, че ще ми е по-спокойно да говоря с вас без Чарли наоколо.
– Предполагам, че това е Найджъл – посочи Робин плажната снимка.
– Да – отвърна Ниъм. Очевидно чувстваше нужда да обясни и добави: – Запознах се с него на предишната ми работа. Беше ми началник.
– Прекрасно – каза Робин, като се мъчеше да не бъде критична. Предвид плешивостта на Найджъл двамата приличаха повече на баща и дъщеря на снимката.
– И така – подхвана Страйк, – както казах по телефона, искаме да се ориентираме относно Универсалната хуманитарна църква. Може ли да си водя бележки?
– Да, добре – притеснено кимна Ниъм.
– Като начало, през коя година отиде семейството ви в Чапман Фарм? – попита Страйк и щракна химикалката си.
– През 1999-а – отговори Ниъм.
– Била си на осем, така ли?
– Да, брат ми Ойзин беше на шест, а сестра ми Мейви на четири.