– Ужасявахте се? – обади се Робин.
– О, боже мой, да – кимна Ниъм. – Тя… не бях срещала подобен човек нито преди, нито след престоя ми там.
– В какъв смисъл? – попита Страйк.
Ниъм неочаквано потрепери, после се засмя засрамено.
– Тя… винаги съм мислила за нея като за гигантски паяк. Не ти трябва да знаеш какво може да ти стори, знаеш само, че не бива да си близо до него. Ето това изпитвах към Мадзу.
– Чували сме, че имало побои и бичувания – каза Страйк.
– Държаха децата настрани от такива неща – отвърна Ниъм, – но понякога виждахме възрастни със синини и рани по тях. От малки се научавахме да не задаваме въпроси.
– Знаем как момче е било завързано за дърво през цялата нощ – обади се Робин.
– Да, това беше често наказание за деца, струва ми се – каза Ниъм. – Децата не биваше да разправят какво им се е случило, след като биваха отведени за наказание, но то се знае, шушукаше се за това в спалните помещения. Аз лично никога не съм получавала тежко наказание – добави Ниъм. – Бях предпазлива, грижех се и с Ойзин и Мейви да е така. Не опираше толкова до това, което ти се случва, а до това, което може да ти се случи. Постоянно присъстваше усещането за надвиснала заплаха. Мадзу и Папа Джей можеха да вършат свръхестествени неща. Естествено, сега знам, че не са били свръхестествени, но по онова време го вярвах. Мислех си, че и двамата имат вълшебна сила. И двамата можеха да карат предмети да се движат само като ги посочваха. Виждала съм го него да левитира. Възрастните също вярваха, че това е действително, или поне са се престрували, че е така. Но най-страшна за децата беше Удавената пророчица. Чували ли сте за нея?
– Знаем нещичко – кимна Робин.
– Мадзу ни разправяше истории за нея. Как била идеалното момиченце, напълно безпогрешна и предопределена за важна съдба. Учеха ни, че се удавила умишлено, за да докаже, че духът е по-силен от плътта, но се върнала в Чапман Фарм в бялата рокля, с която се удавила, и се появявала в гората, където си играехме. Всъщност ние я видяхме – тихо изрече Ниъм. – На няколко пъти я виждах през нощта да стои сред дърветата и да се взира в спалното ни помещение.
Ниъм отново потрепери.
– Знам, че трябва да е било някакъв фокус, но после с години имах кошмари. Виждах я пред прозореца на стаята си в Уитби, подгизнала в бялата си рокля, с дълга черна коса като на Мадзу, да се взира в мен, защото всички ние сме били лоши и сме напуснали Чапман Фарм. Всички деца там се вкаменяваха от страх пред Удавената пророчица. „Тя те слуша. Тя ще знае, ако лъжеш. Ще дойде и ще те намери в тъмното.“ Това беше достатъчно да ни подплаши, та да сме примерни.
– Не се и съмнявам – поклати глава Робин.
Страйк извади от вътрешния си джоб сгънат лист хартия.
– Може ли да прегледаме няколко имена, та да видим спомняш ли си някого от тези хора? – попита той Ниъм и тя кимна.
Не разпозна никое от първата дузина имена, които Страйк ѝ прочете.
– Съжалявам, беше толкова отдавна и ако не са били в моето спално помещение…
Първото име, което Ниъм разпозна, беше на Кевин Пърбрайт и Робин видя от реакцията ѝ, че тя не знае за смъртта му.
– Кевин Пърбрайт, да! Помня него и сестра му Емили. Бяха мили. Имаха и по-голяма сестра Ребека, която се върна малко след отиването ни там.
– Как така се е върнала? – попита Страйк с готова за писане химикалка.
– Беше прекарала три години в Центъра в Бирмингам. Беше подготвяна от Папа Джей за един от бъдещите водачи на Църквата. Държеше се много властно. Беше любимка на Папа Джей и Мадзу. Нея не я харесвах много.
Страйк продължи да чете имена, но Ниъм само поклащаше глава, докато Страйк не стигна до Флора Брюстър.
– О, да, мисля, че нея я помня. Тийнейджърка, нали? Помогнах ѝ да направи първата си царевична кукла. Масово се изработваха в Чапман Фарм, после ги продаваха в Норич.
Страйк продължи с имената от списъка.
– Пол Дрейпър? Бил е по-голям от теб. Също тийнейджър.
– Не, не си спомням Пол.
– Джордан Рийни? Поредният тийнейджър.
– Не, съжалявам.
– Чери Гитинс?
– Не. Може и да са били там, просто аз не ги помня.
– Маргарет Каткарт-Брайс?