– О! – изрече с облекчена въздишка Марион и допря длани като за молитва.
24
Тъмната сила притежава красота, но я прикрива.
Така трябва да прави и човек, когато встъпва в служба при владетел.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Микробусът мина през Норич и след половин час пътуване по пътища, оградени от живи плетове, Робин най-сетне видя табелата за Лайънс Маут – тесен, обточен от дървета път. Беше наизустила картата с бележките на сътрудниците и видя камери, дискретно разположени по дървета отдясно.
Малко след като влязоха в Лайънс Маут, завиха по добре поддържан път. Електрически порти се отвориха при приближаването на микробуса. След известно време той стигна до паркинг, на който вече бяха спрели два също такива микробуса. Пред тях се простираше дълга едноетажна сграда от светли тухли, която въпреки готическите си прозорци изглеждаше неотдавна построена, а далеч на хоризонта отвъд фермата Робин забеляза висока кръгла кула, подобна на фигура топ от шахматна дъска на гигант.
Пътниците слязоха, понесли сакове и раници. Бека ги поведе вътре в стая, напомняща съблекалнята на луксозен фитнес салон. Срещу вратата стената бе изцяло покрита от шкафчета. Вдясно имаше гише, зад което стоеше усмихната чернокожа жена с дълги плитки, облечена в оранжев анцуг. От лявата страна имаше няколко кабинки за преобличане.
– И така, всички! – обърна се към тях Бека. – Наредете се тук, за да получите анцузите си от Хати!
– Чуйте ме! – плесна с ръце жената. – Щом ви раздам анцуг, обувки, пижама, торба и ключ за шкафче, отивате и се преобличате в кабинка. Сложете връхната си дреха, бельото и пижамата в торбата на УХЦ. После приберете дневните дрехи, бижута, телефони, пари, кредитни карти и прочее в чантата, която носите със себе си, и я пъхнете в шкафчето! Ще подпишете документ с номера на шкафчето си и ще ми върнете ключа.
Робин се нареди на опашката и скоро, получила бяла памучна пижама, леко износени маратонки, оранжев анцуг среден размер и конопена торба с логото на УХЦ, отиде да се преоблече в кабинка.
След като си облече анцуга и си обу маратонките, натика пижамата, бельото и непромокаемото си палто в конопената торба – не носеше кредитни карти, тъй като всичките бяха на името Робин Елакот, само портмоне с пари в брой, – предаде ключа на жената с плитките и подписа талон, съобщаващ, че притежанията ѝ са в шкафче 29.
– Просто бърза проверка – каза жената зад гишето, като прерови съдържанието на торбата, след което ѝ кимна да седне на пейката при другите, които вече се бяха преоблекли.
Русата тийнейджърка разплакана разпитваше Хати защо иска от нея да свали пиърсингите и обръчите от ушите и носа си.
– В дадената ви брошура ясно е казано – спокойно обясняваше чернокожата жена, – че не се допускат бижута. Написано е черно на бяло, миличка. Просто ги остави в шкафчето.
Момичето се огледа за подкрепа, но такава не дойде. Накрая тя започна да дръпва едно по едно парчетата метал с пълни със сълзи очи. Зеленокосата ѝ приятелка я гледаше и Робин видя как е разкъсвана между съчувствие и желание да се слее с мълчаливите наблюдатели на пейката.
– Чудесно! – каза Бека, след като всички бяха облечени в оранжевите си анцузи и бяха метнали на гръб конопените си торби. – Е, следвайте ни.
Хората се изправиха и тръгнаха след Бека и Дзян през втора врата, която водеше към пътека, свързваща основните квадратни сгради от светли тухли. Многоцветни плакати с отпечатъци на детски длани бяха прикрепени към прозорците на сградата вляво.
– Това са някои от класните ни стаи и детските спални помещения – обясни Бека през рамо.
В този момент от една от класните стаи се появи колона от малки деца, всичките облечени в мънички оранжеви анцузи и водени от две жени. Новодошлите спряха, за да пропуснат децата да минат в отсрещната сграда, а малките ги оглеждаха с любопитно ококорени очи. Робин забеляза, че всичките бяха съвсем късо остригани.
– О! – възкликна зеленокосата тийнейджърка при появата на децата. – Какви сладурчета!
Групата мина под арката в края на алеята и тогава Робин чу ахвания от страна на хората пред нея. Когато и тя излезе под арката в павирания вътрешен двор, разбра причината.
Намираха се пред огромна петстенна сграда от червен камък. Бели мраморни колони се издигаха от всяка страна на широко стълбище също от бял мрамор, водещо до двойни врати, покрити с позлата, в момента затворени, с подобен кант в червено и златисто като на храма на Рупърт Корт, със същите орнаменти от животни, но много по-големи.