– Целта ми не е да идентифицирам бивши членове на Църквата или да изложа на показ самоличността им – увери той Абигейл. – От самия свидетел зависи дали ще реши, че иска да бъде официално оповестен.
– Аз не искам – побърза да каже Абигейл.
– Разбирам, но все пак бих искал да говоря с вас.
Отпред Голямата стъпка отново спря, този път за да говори със слабичка тийнейджърка, която вървеше по посока на хотела. Страйк бързо превключи телефона си на камера и направи няколко снимки. Когато отново го доближи до ухото си, Абигейл казваше:
– …уикенд?
– Чудесно – отвърна Страйк с надеждата, че тя се е съгласила да се срещне с него. – Къде да е?
– Не в моя апартамент, наемателката ми е прекалено любопитна. Ще се видим в седем в неделя във „Форестър“ на Сийфорд Роуд.
26
Радостният е езеро… магьосница; уста и език.
Означава рушене и разчупване…
„Идзин“, или „Книга на промените“
Робин нямаше представа колко дълго е слагала пълнеж в костенурки, но по нейни догадки бе траяло около два часа. През това време фалшивата ѝ самоличност бе тъй щателно разнищена, че тя бе благодарна, задето бе посветила толкова много часове на създаването на Роуина. Когато Луиз попита, Робин бе способна да назове имената на двете въображаеми котки на въображаемите си родители.
Би се разтревожила, че подробният разпит на Луиз сочи съмнение към нея, ако не чуваше как наоколо и останалите новодошли бяха подложени на разпит. Сякаш на установените членове им бе даден списък с въпроси, които да зададат, и Робин остана с чувството, че най-важното от казаното на Луиз е запаметено от нея и ще бъде предадено, като му дойде времето, на някой друг.
Стаята, в която Огнената група изработваше играчките, ставаше все по-задушна, а безпощадният разпит почти не оставяше време за мислене, тъй че Робин беше облекчена, когато Бека отвори вратата и пусна вътре хладен полъх на въздух.
– Благодаря ви за службата – каза тя на групата, събра длани като за молитва и се поклони. – А сега, моля, последвайте ме.
Всички поеха след Бека, минаха отново покрай птичия двор, където Дървената група прибираше кокошките обратно в кокошарника. Като видя залязващото слънце, Робин си даде сметка, че е прекарала в работа по костенурките по-дълго време, отколкото си бе представяла. В полето вече нямаше хора, облечени в оранжево, не се виждаха и впрегатните коне.
Бека ги поведе към най-старата част на фермата. Пред тях имаше каменен свинарник, а зад него разкалян участък, в който обикаляха прасета. Робин видя няколко тийнейджъри с пчеларски шапки с мрежи и ръкавици да се занимават с кошерите. До близка стена бяха привързани двата масивни шайрски коня още със сбруята си, а от телата им в хладния въздух се вдигаше пара.
– Както обясних на някои от вас в микробуса – заговори Бека, – това все още е действаща ферма. Една от главните ни цели е да живеем в хармония с природата и да се отдадем на етично производство на храна и други нужни продукти. Сега ще ви поверя на Дзян, който ще ви даде инструкции.
Дзян, шофьорът на микробуса, пристъпи напред.
– И така, ти, ти, ти и ти – посочи той наслука четирима души – ще намерите гумени ботуши в бараката, ще вземете кофите с фуражни смески и ще идете да приберете прасетата обратно в свинарника.
Докато Дзян говореше, Робин забеляза, че му липсват няколко зъба. Кожата му, също като на Луиз, бе силно загрубяла, явно бе стоял на открито в дъжд и пек. Когато започна да дава инструкции, тикът му се завърна: дясното му око отново затрепка неконтролируемо, а той го захлупи с длан и се престори, че го разтърква.
– Вие четиримата – посочи той към Робин и още трима – ще свалите сбруята от конете, ще ги изтъркате и ще им пригладите перата. Останалите ще почистят сбруята при свалянето ѝ.
Дзян раздаде на групата, която щеше да се погрижи за конете, четки и чесала и се скри вътре в конюшнята, докато зад тях онези, на които бе възложено да се занимаят с прасетата, се опитваха да ги подмамят към свинарниците, като поклащаха кофите с храна и им подвикваха.
– Той „пера“ ли каза? – озадачена попита зеленокосата Пени.
– Има предвид козината над копитата им – обясни Робин.
Вик откъм полето накара всички да се обърнат натам. Вдовицата Марион Хъксли се беше подхлъзнала и паднала в калта. Прасетата налетяха хората, държащи кофите с фураж. Робин, която бе родена в провинцията и чийто чичо беше фермер, би могла да им каже, че би трябвало да изсипят кофите в улея за хранене и да отворят вратата между свинарника и полето, вместо да се опитват да подкарат прасетата в индианска нишка.