Откри някакво удоволствие в това да върши физическа работа, вместо да бъде бомбардирана с въпроси. Сбруята, която свалиха от конете, беше много тежка; Робин и Пени с мъка я отнесоха в конюшнята, докато някои от групата се заловиха да я почистват. Шайрските коне бяха всеки по деветнайсет педи дълги и искаха много грижа. На Робин ѝ се наложи да се качи на щайга, та да стигне до широките им гърбове и ушите им. Все повече огладняваше. Погрешно бе предположила, че при пристигането ще им дадат да хапнат нещо.
Когато най-сетне несръчните начинаещи гледачи на прасета успяха да вкарат подопечните си в свинарника, а конете и сбруята им бяха почистени до степен, която да задоволи Дзян, червеното слънце бавно залязваше над полето. Бека се върна при тях. Робин се надяваше тя да ги поведе за вечеря, защото гладът вече силно я измъчваше.
– Благодаря ви за службата – каза усмихната Бека, събра длани и се поклони като преди. – А сега ме последвайте към храма, моля.
Тръгнаха след нея покрай трапезарията, перачницата и библиотеката, а после се озоваха в централния двор, където фонтанът на Удавената пророчица блестеше в червено и оранжево на залеза. Огнената група последва Бека по мраморните стълби, влязоха през сега отворените врати.
Отвътре храмът бе също толкова впечатляващ, колкото и отвън. Вътрешните му стени бяха покрити с приглушена позлата и изобилстваха алени създания – феникси, дракони, коне, петли и тигри, събрани заедно като несъответстващи другарчета за игра. Подът бе от блестящ черен мрамор, а около повдигната петоъгълна сцена бяха подредени черни лакирани пейки с червени възглавнички.
Погледът на Робин по естествен начин бе привлечен нагоре към високия таван. На средата на високите стени пространството се стесняваше, тъй като по периферията на целия храм минаваше балкон с равномерно разположени зад него сводести ниши, които напомняха на Робин ложи в театър. Петимата изрисувани пророци в съответните им роби в оранжево, червено, синьо, жълто и бяло се взираха от тавана към посетителите.
Жена в дълга оранжева роба, обшита с кехлибар, стоеше на сцената и ги чакаше. Очите ѝ бяха засенчени от завесата на дългата черна коса, спускаща се до кръста ѝ; виждаше се ясно само дългият ѝ остър нос. Едва когато Робин приближи, забеляза, че едното от много черните и тесни очи на жената бе разположено видимо по-високо от другото и я правеше да изглежда леко кривогледа. По необясними за Робин причини през нея премина трепет, сякаш бе видяла нещо бледо и слузесто да я гледа от дълбините на скално езеро.
– Ни хао – изрече жената с плътен глас. – Добре дошли.
Направи жест към Бека да я отпрати и тя излезе от храма, като тихо затвори вратите зад себе си.
– Моля, седнете – каза дългокосата на Огнената група и посочи пейките точно пред себе си. Когато хората се настаниха, тя подхвана:
– Казвам се Мадзу Уейс, но членовете на Църквата ме наричат Мама Мадзу. Съпругът ми е Джонатан Уейс…
Марион Хъксли издаде тиха въздишка.
– …основателят на Универсалната хуманитарна църква. Благодаря ви за вашата служба.
Мадзу притисна длани като за молитва и се поклони, също както бяха видели Бека да прави. Асиметричните ѝ очи се стрелкаха под косата от едно към друго лице.
– Ще ви запозная с една от техниките за медитация, които използваме за укрепване на духовната ни сила, защото няма как да се борим със злините в света, ако не сме в състояние да контролираме фалшивата си същност, която може да е по-деструктивна от всичко срещано навън.
Мадзу започна да крачи пред тях, а робата се вееше зад гърба ѝ и искреше на светлината от провесените фенери. На врата си на черно шнурче носеше плоска седефена риба.
– Кой тук някога е падал в плен на срам или чувство за вина?
Всички вдигнаха ръце.
– Кой тук е имал мигове на тревога и безсилие?
Отново всички вдигнаха ръце.
– Кой на моменти е изпитвал безнадеждност пред лицето на световните проблеми като климатичните промени, войните и растящото неравенство?
За трети път цялата група вдигна ръце.
– Напълно естествено е да имате тези чувства – каза Мадзу, – но подобни емоции са пречка за духовния ни растеж и нашата способност да осъществяваме промени. Сега ще ви преподам простичко упражнение за медитация – каза Мадзу. – Тук, в Църквата, го наричаме радостната медитация. Искам всички да се изправите…
Изпълниха желанието ѝ.
– Раздалечете се мъничко… трябва да сте на ръка разстояние…