– За фокус ли го помисли?
– Ами… не знам – предпазливо отвърна Робин. – Би могло все пак…
– Не е фокус – отсече младежът. – Така си мислиш отначало, после осъзнаваш, че е реално. Да видиш само какви неща умее да върши Папа Джей. Отначало си казваш, че те баламосват, но после започваш да го възприемаш като това, което е – чист дух. Направо те шашардисва. Чела ли си „Отговорът“?
– Още не – отговори Робин. – Аз…
– Тя не е чела „Отговорът“ – наведе се през нея късо остриганият младеж към другия съсед на Робин.
– О, мой човек, трябва непременно да прочетеш „Отговорът“ – засмя се блондинът. – Леле!
– Ще ти услужа с моя екземпляр – предложи остриганият. – Само че си го искам обратно после, защото Папа Джей ми написа нещо в него.
– Добре, много ти благодаря – кимна Робин.
– Еха! – възкликна той, като поклати глава и се разсмя. – Не мога да повярвам, че не си чела „Отговорът“. Той ти дава целия инструментариум и обяснява… Не ми е по силите да го направя добре като Папа Джей, трябва да прочетеш неговите думи. Но от първа ръка мога да ти кажа, че има живот след смъртта, както и духовна война, водеща се тук, на Земята, и ако ние спечелим…
– Да – вече сериозен се обади блондинът, – ако спечелим.
– Трябва да спечелим – разпалено каза другият. – Налага се.
През пролука между двамата души срещу нея Робин зърна бръснатата глава на Луиз, която ядеше много бавно и все поглеждаше към горната маса, като игнорираше бъбренето от двете си страни. Имаше много други жени на средна възраст из помещението, както забеляза Робин, и повечето изглеждаха като Луиз, сякаш отдавна бяха изоставили всякакъв интерес към външността си – лицата им бяха сбръчкани, а косите – късо подстригани, макар че нямаше друга с обръсната глава. Докато наблюдаваше Луиз, Робин си припомни думите на Кевин, че майка му е била влюбена в Джонатан Уейс. Дали чувствата ѝ бяха оцелели след всички тези години безропотно служене? Струваха ли си загубата на сина ѝ?
Сред прибиращите празните чинии беше тийнейджърката, която Робин бе мярнала по-рано – момичето с дълга тънка коса, изрусена от слънцето, и с големи тревожни очи. Когато чиниите бяха разчистени, се появиха още кухненски работници с колички, натоварени с метални купички. Оказаха се пълни с ябълков компот, който на Робин ѝ се стори много горчив несъмнено защото рафинираната захар бе забранена от Църквата. И все пак тя го изяде всичкия, докато съседите ѝ разговаряха през нея за свещената война.
Робин нямаше представа за часа. Небето зад прозорците беше тъмно, сервирането на храна за сто души бе отнело дълго време. Накрая и купичките бяха вдигнати, а някой намали лампите на тавана, но масата на подиума остана ярко осветена.
Насядалите по другите маси мигом започнаха да пляскат и аплодират, някои дори затропаха с металните чаши по масите. Джонатан Уейс се изправи, заобиколи масата и застана отпред, като отново включи микрофона си и успокои тълпата с жест с обърнати надолу длани.
– Благодаря, приятели. Благодаря… Изправям се пред вас тази вечер едновременно с надежда и страх в сърцето. Надежда и страх – повтори и огледа присъстващите със сериозно изражение. – Първо искам да ви кажа, че тази Църква, тази общност от души, която вече се простира на два континента… – отново се разнесоха аплодисменти – …представлява най-голямото духовно предизвикателство за Противника, което светът е виждал някога.
Всички дружно заръкопляскаха.
– Аз чувствам нейната мощ. – Джонатан притисна юмрук към сърцето си. – Чувствам я, когато приказвам с нашите американски братя и сестри, чувствам я, когато говорих в храма ни в Мюнхен по-рано тази седмица, почувствах я и днес, когато отидох в храма да се пречистя и когато влязох при вас. Тази вечер искам да посоча индивидуално някои сред присъстващите, които ми дават надежда. С такива хора на наша страна Противникът ни с право ще трепери…
Уейс, който не използваше бележки, обяви няколко имена и при назоваването на конкретния човек той изпискваше или изкрещяваше и скачаше на крака, а останалите го аплодираха.
– …и последен, но не по значимост – заключи Уейс, – Дани Брокълс.
Късо остриганият младеж до Робин се изправи с такава засилка, че я удари по лакътя.
– О, боже мой – повтаряше отново и отново и тя го видя, че плаче. – О, боже мой.
– Елате всички тук – призова ги Уейс. – Останалите, покажете одобрението си.
В помещението екнаха възгласи и ръкопляскания. Отличените се разплакаха до един, развълнувани, че са получили похвалата на Уейс.