Последва неловка пауза.
— Ами всъщност има нещо, което искам да ти кажа от известно време, но това вероятно не е подходящият момент или подходящото време… — Хю седна, но не в стола до нея.
Сякаш изпълнителка на пиано засвири в минор. Прозвуча злокобно. Но Франки не го чу. Всичко, което чуваше, бяха сватбените камбани. Като погрешно сметна, че е нервен, тя опита да му помогне да продължи.
— Виж, ако ще ти стане по-леко, знам какво искаш да кажеш.
— Знаеш? — Хю смръщи чело.
— Да.
— О! И не си разстроена?
Франки ахна и като се свлече от стола си, се сви в краката му на прашния под. Хвана ръката му успокоително.
— Хю, за какво говориш? Защо ще съм разстроена? Аз те обичам. Разбира се, че искам да се омъжа за теб.
Мълчание.
Какво каза току-що? Думите се изляха от устата на Франки:
— Съжалявам, знам, че малко пришпорвам нещата. Виж, не исках да ровичкам, но намерих разписката за годежния пръстен в джоба ти — изстреля тя като скоропоговорка.
Хю посивя. Като дръпна ръката си от нейната, той стана и закрачи в кръг. Франки го наблюдаваше озадачена. Не беше много наясно с предложенията за брак, но дори и тя знаеше, че не трябваше да се случват така.
— Мисля, че има малко недоразумение. — Гласът му беше сух и равен, сякаш говореше с клиент, не с приятелката си, не с някого, когото обича. Погледна я. Лицето му беше безкръвно и не издаваше никаква емоция. Твърдо и безцветно. Никога нямаше да забрави този поглед.
— Какво? — прошепна тя.
Зад тях настъпи вълнение. В най-неподходящия момент Джесика и Адам се изсипаха обратно при тях.
— Хе, познайте какво, приятели! — възкликна задъхано Джесика. — Погледнете какво Адам беше скрил в хотдога ми!
Като размаха ръка под носа на Франки, тя демонстрира прекрасен годежен пръстен на „Тифани“.
— Не е ли щуро? Ще се женим!
Тя подскачаше нагоре-надолу като топче, а пръстенът проблясваше под ярката светлина на луминесцентните лампи.
Франки не каза нищо. Хю също, ако не броим вялото „Поздравления“ към Адам, който стоеше настрани и се усмихваше скромно.
Като се обърна към Хю, Адам за момент стана сериозен:
— Преди да забравя, мисля, че оставих разписката в джоба на палтото ти, онова, което взех един обяд миналата седмица, когато валеше. Може би трябва да я взема за всеки случай… Добре, че си спомних. Можеше да ти донесе страхотни проблеми с госпожата. — Като смигна на Франки, той сръчка Хю в ребрата, преди да прегърне през раменете превъзбудената си годеница. — Това трябва да се полее. Ще видя дали продават шампанско тук.
Пискайки като шимпанзе, Джесика лепна звучна целувка на бузата на Адам, оставяйки ярка следа от ягодов гланц за устни. Като прегърна Джесика, която се беше впила в него като пиявица, Адам я поведе обратно към щанда за напитки.
Очите на Франки се напълниха със сълзи. Внезапно усети сърцето си да бие много бързо. Едва чуваше Хю — долавяше откъси от думи, фрази, звукове на гласни, но не разбираше нищо. Сякаш някой й говореше на китайски…
— … нещата не вървят между нас. Поне не и за мен… Все още не искам да се обвързвам… Не съм готов за такава степен на отдаденост… Задушавам се… Трябва ми пространство.
Разбра последните думи. Пространство. Той искаше пространство. Като го погледна, видя лицето му през пелена от сълзи.
— Какво искаш да кажеш? Казваш, че искаш да се изнеса ли? — Задъха се, докато се бореше с внезапно връхлетялата я непоносима болка.
Безкрайно мълчание.
— Казвам, че свърши — проговори той накрая.
За миг времето спря. Докато смисълът на думите му не я удари със силата на боулинг топка. И като дузина кегли животът й се срина.
Глава 6
Пътят към дома беше като в мъгла. Франки лежеше сгушена на задната седалка, шокът се просмукваше в тялото й като анестезия, притъпяваше болката, облекчаваше нараняванията. Тя смътно си спомняше как избяга от боулинг залата, изумените физиономии на Джесика и Адам, когато прелетя покрай тях, бутайки бутилката евтино вино от ръцете им, промърмори извинение, запрепъва се под дъжда на паркинга и се свлече на задната седалка на едно такси.
Вцепенена, наблюдаваше как светлините на боулинг залата се отдалечават в дъжда, преди да извърне лице от прозореца. Трепереща, тя отчаяно зяпна пода и едва тогава забеляза, че е забравила да смени обувките си. Беше като сол в раната. Червено-бяло-сините обувки с връзки я зяпаха нахално в отговор.