Като покри лице с ръцете си, Франки заплака отново и подсмърчането й отстъпи на силни, давещи, конвулсивни хлипове. Фред и Джинджър я погледнаха объркани. Тя продължи, докато козината им не подгизна от нещастните й сълзи, а лицето й се покри с петна и подпухна. Не можеше да плаче повече.
Като си поемаше бързи, отчаяни глътки въздух, тя избърса върха на мокрия си нос с ръкава на новото си сако, оставяйки следи от солени сълзи. Стана внимателно от дивана, прекоси хола и застана до големия прозорец. Опря горещата си лепкава буза на успокояващо хладното стъкло и се загледа в улицата долу с несигурната надежда, че ще види Хю да завива зад ъгъла и да изкачва стъпалата към входа през едно. Но отвън нямаше никого, нищо, освен редици паркирани коли и грозни купчини от гниещи есенни листа.
Не знаеше колко дълго е стояла на прозореца, преди да забележи телефонния секретар да просветва на масата до нея. Няколко минути тя просто го наблюдаваше, без да съзнава, че има съобщение, после се сепна, наведе се и натисна бутона за прослушване. Чу се бръмченето от пренавиващата се касетка, щракване и гласът на Рита с тежкия й ланкширски акцент, изпълни стаята.
— Здравей, Франки, аз съм. — Тя викаше, звучеше сякаш от мобилен телефон. — Купих си кола… кабриолет… карам по Сънсет и не знам дали чуваш и дума от това, което казвам, но звъннах да ти пожелая честит рожден ден. Изпратих ти мейл, но не знам дали си го получила, защото така и не отговори. Не знам къде си… вероятно си прекарваш приказно в някой претенциозен ресторант с Хю, подла късметлийка! — Пропищяване на клаксон и проклятие от Рита. — По дяволите, някои от тези шофьори не гледат къде карат! — Още един клаксон. — Махни се от проклетия път! За бога, извинявай за това. Някакво тъпо копеле… задръж, мисля, че е Род Стюард! — Острият смях на Рита. — Както и да е, нова тема. Кога ще дойдеш да ме видиш? Минаха три месеца, а ти обеща. Не можеш ли да оставиш любовника си за няколко седмици? Знаеш какво казват за отсъствието, което разпалва чувствата и така нататък… — Скърцане на спирачки. — О, мамка му какво сега? — Тишина. — Божичко, мисля, че са ченгета. По-добре да тръгвам. Обичам те. — Звук от целувки и телефонът замлъкна.
Франки изслуша записа повторно. Цапнатата в устата, побъркана и добросърдечна Рита. Бяха я зарязвали повече пъти, отколкото можеше да си спомни, но винаги го беше приемала леко. Но Франки си нямаше никого, за да й помогне да го приеме леко. Рита беше от другата страна на океана. На хиляди километри разстояние. Точно където и тя искаше да бъде. На хиляди километри от цялата жалка бъркотия, в която се бе превърнал животът й…
Тогава бе зачената идеята и нейното развитие отпуши вълна от ендорфинно непокорство. Майната му на Хю! Майната му на списание „Лайфстайл“! И майната му на факта, че беше почти на тридесет! Щеше да направи нещо. За разнообразие щеше да поеме контрол над живота си.
Като избърса очи, тя вдигна телефона и набра номера на Рита. Не си беше у дома, но Франки остави нечленоразделно съобщение на гласовата поща. Рита винаги я беше канила на гости в Лос Анджелис. Добре, сега тя щеше да приеме поканата. Беше взела решение. Ако Хю искаше пространство, щеше да го получи. Десет хиляди проклети километра разстояние.
Глава 7
С приглушено тупване колесникът на Боинг 747 докосна пистата и като рязко намали скоростта, самолетът се друсна силно и спря. Внезапният удар събуди Франки от дълбок, изпълнен с образи сън. Отвори очи и примигна от яркото слънце, блестящо през редицата кръгли прозорци, които осветяваха лицето й. Уморена от десет часа непрекъснат унес, тя примигна още няколко пъти в опит да фокусира обкръжението си. За момент не знаеше къде се намира, не можеше да разбере какво става, после неочаквано чу звучния глас на пилота по високоговорителя.
— Часът е дванадесет и тридесет следобед, температурата навън е 30,5 градуса. Добре дошли в горещ и слънчев Лос Анджелис, дами и господа.
Лос Анджелис! Наведе се напред и надникна през прозореца. Небето над нея беше замъглено от слънце и смог, а отпред трептеше като мираж надпис: „Международно летище Лос Анджелис.“ Беше напълно реално. Това беше Лос Анджелис!
Възприемаше го трудно. Едва предната вечер още беше в Лондон, ровеше се в чекмеджета, пълни със сантиментални боклуци стари билети за кино, тапи от шампанско, изсушени розови листа от миналогодишния букет за Свети Валентин — и опитваше да не се разреве, докато прелиства страниците на фотоалбумите. Само преди няколко часа се обади на „Бритиш Еъруейз“ за резервация, изпразни до дъно кредитните си карти, купи си билет за Ел Ей, издърпа очуканите си куфари изпод леглото и набързо ги натъпка с богато разнообразие от дрехи, обувки и един господ знае какво.