Зората я посрещна с бибиткането на таксито на улицата и тя заключи входната врата, пусна ключовете си в пощенската кутия и седна на задната седалка. Като пристигна на регистратурата в „Хийтроу“, бе посрещната от униформени служители с недоспали изражения под добре сложените маски от руж и червило, подписа разписката за кредитната си карта и взе билета си. Едва тогава адреналинът спря да тече във вените й, което й позволи да спре и да се замисли какво правеше. Всичко беше чудесно — опаковането на чантите и втурването към Ел Ей — беше категорично, решително, показващо, че й стиска, предприемчиво, на-мен-изобщо-неми-пука отношение. Това беше нейният начин да изпее „Ще оцелея“ на Глория Гейнър, без да ходи на караоке. Но ако беше толкова дяволски силна, защо се чувстваше, сякаш сърцето й се къса?
— Моля, останете по местата си, докато знакът за закопчаване на коланите изгасне! — Зачервен стюард молеше като луд по интеркома, но отчаяните му опити да усмири тълпата попадаха на двеста и петдесет чифта глухи уши.
Като затворени животни, изнервени и нетърпеливи пътници започнаха да се измъкват от местата си, грабваха ръчните си багажи и се бутаха по пътеката в отчаян опит да стигнат до изхода и да слязат няколко жизненоважни минути по-рано.
Наблюдавайки от седалката си, Франки забеляза каубойска шапка, която се движеше в началото на самолета. Беше нахалният американец. Естествено, че ще се бута напред.
Обърна се и погледна през прозореца. За разлика от всички останали тя не изгаряше от нетърпение да слезе от самолета. Миналата вечер, травмирана и наранена, бягството в Ел Ей й се струваше добра идея. Сега, носталгична и с махмурлук, не беше толкова сигурна.
Беше виждала Ел Ей само във филми и по телевизията, където показваха живота на богатите и известните. От видяното изглеждаше, че е бляскав и стилен, населяван от вманиачени по финеса, обсебени от здравословния живот хирургически коригирани хора, които по цял ден се разкарваха с лимузини със затъмнени стъкла. Град, в който жените трябва да имат едно от двете неща — кльощаво тяло с огромни силиконови гърди или много старо гадже с много дебел портфейл. Тя нямаше нито едно от двете. Сега беше много необвързана жена с размер 34 В, която носеше дънки и вълнени пуловери, имаше скоростно увисващ задник — в Ел Ей имаха дупенца вместо задници — и достатъчно целулит, за да смята, че прашките са опасни за здравето й. Добре де, имаше карта за фитнес, но тренировката й се състоеше от двадесет минути в джакузито три пъти месечно и отгоре на това ядеше шоколад, напиваше се и пътуваше с градски транспорт. Единствената операция в живота й беше за премахване на сливиците, когато беше на девет. Франки отново затвори очи — това можеше да е една много голяма грешка.
Летището беше като развъдник за зайци — лабиринт от коридори и движещи се пътеки. Като опитно зайче Франки правеше завой след завой, докато най-накрая забеляза ескалаторите, които водеха до салона за получаване на багаж. Облекчена, тя уморено се облегна на перилото. Под нея започнаха да се подават главите на хора и като се спускаше надолу, тя наблюдаваше как и телата им бавно изплуват в полезрението й. Едва тогава осъзна, че множеството хора е част от опашка — като пред влакчето на ужасите в увеселителния парк или като пред бюрото за безработни — която се увиваше напред-назад между внимателно подредени бариери. Тук беше имиграционната служба.
Като се присъедини към края на опашката, Франки хвърли поглед към охраната — униформени мъжкарани с прически тип купа, които изглеждаха като избягали от наказателен лагер, и нервно запремята зелената карта в ръцете си. Дали щяха да разберат, че е отчаяна, зарязана от приятеля си, на социални помощи, необвързана, а името на бившия й е Хю? Тя разгледа хората около себе си — туристи с големи раници и подробни пътеводители, четиричленни семейства със сгъваеми столове и джобове пълни с мокри кърпички, бизнесмени с лъскави кожени куфарчета и вземам-се-на-сериозно лаптопи. После погледна надолу към своята натъпкана чанта и разнороден набор от найлонови торбички. Не изглеждаше добре.
Въпреки множеството хора салонът беше неестествено тих, докато един по един изтормозени туристи се приближаваха до началото на опашката, опитвайки се да изглеждат ентусиазирани и в настроение за ваканция, докато потните им ръце оставяха петна по формулярите за временен престой. Това не беше паспортна проверка, беше си руска рулетка. Невъзможно бе да се каже кой ще бъде допуснат и кой ще бъде отхвърлен. Видимо произволният подбор означаваше, че докато татуиран и дрогиран Ангел от ада премина, без да го закачат, то миловидна бабка със синя коса бе хваната за полиестерните ръкави на роклята й от двама въоръжени охранители и отведена в стаята за разпит.