Франки стоеше и очакваше съдбата си, все още зашеметена от удара на Хю. Какво, по дяволите, правеше тук? Всичко се случи толкова бързо. В един момент имаше работа, в следващия — нямаше, имаше приятел — после нямаше, имаше дом — после нямаше. В един момент беше в боулинг зала в Лондон, в следващия — при имиграционните на Лос Анджелис. От върха до пълния абсурд — тя не знаеше какво, за бога, да мисли. Искаше ли да бъде допусната да започне нов живот в Ел Ей? Или пропускайки перченето, ако беше честна със себе си, предпочиташе да я натоварят за следващия полет обратно към Англия и стария й живот?
— Следващият.
Това беше моментът на истината. Франки бе повикана напред от служител в стегната бежова униформа с големи авиаторски очила. Изглеждаше като пилот от „Топ Гън“.
— И каква е причината да дойдете в Съединените щати?
Седнал зад гишето, „пилотът“ прелистваше паспорта й с подозрение, спирайки, за да разгледа размазаната снимка, която тя си беше направила в една от онези боклучави кабинки за моментални снимки в метрото. Франки надникна над рамото му и съжали за избора си на мръсносин фон. Трябваше да избере топлото оранжево.
— Ваканция — излъга тя, като се опитваше да звучи като общителен отпускар, вместо като зарязана годеница.
Не я биваше за актриса, но нямаше значение. Поне доказваше, че не е в Ел Ей с мечтата да стане филмова звезда. С други думи, не беше Рита или някоя от героините на Джаки Колинс.
— И колко смятате да останете?
Без дори за миг да я погледне, чиновникът започна да набира нещо на компютъра. Вероятно свързан с някакъв всезнаещ компютър, който съдържа всеки детайл от нейния живот — от това колко е похарчила в супермаркета миналата седмица до резултатите й от теста по английски в първи клас. Всъщност, вероятно е програмиран веднага да показва всяко криминално дело или лоша постъпка в живота й. Франки изведнъж си спомни касетата, която бе забравила да върне във видеотеката преди седмица. Сигурно полицията нямаше достъп до такива маловажни данни, нали? Тя стисна палци за късмет.
— Ами, две седмици.
Все пак едва ли беше най-подходящият момент да изкрещи „Завинаги“, нали? Щяха да я натъпчат обратно в самолета, преди да успее да вдигне куфара си. И колкото повече се замисляше, толкова повече искаше да остане. Прибирането вкъщи не беше вариант — тя нямаше къде и заради какво да се върне.
Още настървено чаткане по клавиатурата. Пилотчето нямаше да има проблем с преминаването на тестовете за скоростно писане, размишляваше Франки, все още настръхнала от отговора на една от агенциите за временно назначаване, които отказаха да я назначат, защото може да пише само с два пръста по клавиатурата. За щастие, говореха по телефона, в противен случай тя щеше да се почувства изкушена да им покаже какво друго може да прави с два пръста.
Най-накрая той спря да набира и като подпечата паспорта й, прикачи нещо в него, преди да надраска куп нечетливи йероглифи с писалката си.
— Приятна почивка.
Нито мускулче не трепна по лицето му, когато официално й подаде паспорта. Франки се усмихна облекчено. Все пак не я качиха на следващия полет обратно.
Докато чакаше куфарите си до лентата за багаж, тя изрови джобното си огледалце от дъното на козметичната си чантичка и като го обърна към светлината, се огледа. Господи! Изглеждаше на около осемдесет. Въздухът в самолета и седмица безконтролна консумация на алкохол бяха направили кожата й суха и дехидратирана. Почувства се още по-депресирана. Как звездите успяват да прекарат живота си, кръстосвайки земното кълбо, и все пак елегантно да се носят през международните летища на високи леопардови токчета, с тъмни очила и винаги свежа и жизнена кожа? На нея й бе необходим само един презокеански полет, за да изглежда лицето й като замразен зеленчук.
Мрачно стиснала огледалото в едната ръка и опипваща лицето си с другата, за да провери дали все още има скули, тя неочаквано забеляза, че ужасният американец я наблюдава от другата страна на лентата. Хлопна огледалцето и съжали, че няма чифт тъмни очила под ръка. Всъщност всеки вид дегизировка щеше да свърши работа, стига да станеше неразпознаваема. Сега, когато се беше върнала към своето обичайно разумно и трезво състояние, самият спомен как крещеше, риташе и буташе количката на „Хийтроу“ я караше да се свива от унижение. Нищо чудно, че той я зяпаше така. Вероятно си мислеше, че е напълно луда.