Избягвайки погледа му, Франки отбранително хвана количката си и я избута по-близо до улея, от който трябваше да се изсипят куфарите. Колкото по-бързо се махнеше от летището, толкова по-добре. Чу се тежко тупване и черното пластмасово тяло на първия куфар гордо се появи. Господи, беше нейният! Загуби ума и дума. През всичките години на полети тя винаги бе една от последните безнадеждно изостанали пътници, принудени да наблюдават как чифт ски и кутия с надпис „чупливо“ се въртят отново и отново по лентата, докато с нарастващо отчаяние чакат да се появи тяхната чанта. Никога досега не й се беше случвало благословеното щастие да види как куфарът й първи пресича финалната линия.
Чувствайки, че късметът й се е променил, тя грабна куфарите си, прелетя през митницата и продължи напред и нагоре към изхода. Обзе я възбуда, когато автоматичните врати се отвориха и тя бе посрещната от тълпа хора, облегнати на парапетите, вдигнали високо табелки с имена или букети с цветя за любимите хора. За един кратък момент й се прииска Хю да я очаква сред множеството, но се овладя. Всичко свърши, тя трябваше да забрави за него.
Изправена на пръсти, Франки огледа салона за пристигащи над главите на хората. Нямаше и следа от Рита. Може би закъсняваше, може би не беше получила съобщението, може би…
Проправи си път през група от хора в тениски и шорти, с равномерен тен и скъпи слънчеви очила, които подрънкваха ключове за кола, говореха по телефона или пиеха от огромни чаши с кока-кола. Всичко беше голямо, ярко и шумно. Колективното жужене на стотици разговори шумно отекваше около нея. Сякаш изведнъж се бе озовала на снимачна площадка. Всеки момент очакваше Мел Гибсън да изскочи отнякъде със смъртоносно оръжие.
Закрачи към прозорците със затъмнени стъкла, облегна се на стената и почувства край себе си полъха на въздуха отвън, топъл и влажен, срещу хладината на климатиците. Потисна прозявка. Умората я обземаше с пълна сила и се надяваше, че Рита ще побърза. Знаеше, че е напразно. Точността на Рита си имаше свои правила. Вероятно нямаше да дойде още няколко часа…
Тази потискаща мисъл тъкмо пускаше корени, когато Франки чу познат вик. Обикновено я караше да полудее, но сега бе като музика за нейните уши.
— Йоо-хоооо. — Отекна из салона за пристигащи и отскочи от стените като звук от часовник с кукувичка. — Йоо-хоо.
Ставаше все по-силен и подобно на разделянето на морето в Библията тълпата се разцепи и по средата препусна червенокоска, висока метър и петдесет, обута в кадифени къси панталонки и обувки с осемсантиметрови платформи.
Глава 8
— Виновата, съжалявам, че закъснях. Трафикът беше истински кошмар.
Развълнувана и без дъх, Рита нетърпеливо бутна зад ухото си кичур алена коса, която се бе измъкнала от конската й опашка, и започна да подръпва краищата на шортите си, които почти изчезваха близо до дупето й.
— По-добре късно, отколкото никога.
Като разцъфна в усмивка, тя спря да тегли панталонките си и сякаш току-що си спомни къде и защо се намираше, се хвърли да прегърне Франки, крещейки като обезумяла:
— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си тук!
Франки се усмихна вяло, притисната от ентусиазираното посрещане на Рита. И тя не вярваше.
Натъпкаха куфарите й в багажника на колата на Рита — бебешко син форд Тъндърбърд кабриолет от 1950-та, разтегнал лениво перфектното си гладко тяло покрай тротоара. Франки никога не беше виждала нещо подобно. Беше поне шест метра дълъг. Кола, напълно различна от традиционните минита, които Рита караше у дома.
Забелязала непрестореното й смайване, Рита се ухили.
— Как намираш новото возило? Реших, че ако ще бъда холивудска актриса, то по-добре да започна да изглеждам като такава.
Облегна се на автомобила и зае класическата поза на Рита Хейуърт — на пръсти, с изпъчени напред гърди.
— Отива ми, не мислиш ли?
Франки кимна. Трябваше да се съгласи. Колата подхождаше на Рита до последната гайка.
— Това ли е всичко? — Рита отвори вратата и се настани на мястото на водача.