— Почти — въздъхна Франки. — Връщам се след минутка. — И влезе обратно в летището.
Докато я чакаше в колата, Рита внимателно освежи керемиденото си червило и като смъкна слънчевите си очила, започна да изпробва пред огледалото за обратно виждане различни актьорски пози за прослушването в края на седмицата — срамежливо навеждане на глава в стил Лейди Ди, похотливо цупене през рамо като Мерилин, самоуверената усмивка на Мадона право в камерата. Тъкмо щеше да се насълзи и да затрепери с устни като Гуинет Полтроу на Оскарите, когато забеляза разкошен мъжкар да минава зад колата, натоварен с багаж. Намествайки огледалото, за да го огледа по-хубаво, тя хищно наблюдаваше как заобикаля колата. Срамежливо наведе глава и се усмихна. Той й се усмихна в отговор и продължи да крачи. Езикът на Рита буквално увисна. Кой беше той, по дяволите?! Ходещ секс бог?! Тя зяпаше жадно, докато той товареше чантите си в такси, опипваше с поглед стегнатия му задник, широките му рамене, непокорните кичури под омачканата му шапка. „Полека, каубой“ — промърмори, давайки пълна воля на въображението си — вече се виждаше как го оседлава.
Гледаше как таксито тръгва и проследи включването му в движението. Вече излизаше от летището, когато Франки се върна, понесла нещо голямо и обемисто, покрито с пластмасов капак.
— Какво, дявол да го вземе, носиш вътре? Кухненската мивка? — Като се откъсна от триизмерните си фантазии, Рита закрепи очилата на върха на вирнатия си нос и се вгледа във Франки. — Колко багаж ти трябва за двуседмична почивка?
Франки се поколеба, изглеждаше повече от леко притеснена.
— Всъщност, щях да ти кажа по-рано…
— Да ми кажеш какво?
Без да забелязва смущението на Франки, Рита се зае да настройва станциите на оригиналното си радио от 1950-та.
— Мислех си да остана малко по-дълго.
Като по сигнал изпод пластмасовия капак се чу шум и предметът, който Франки държеше, се разтресе силно.
Очилата на Рита паднаха от носа й на таблото.
— Какво, по дяволите, беше това?
Не можеше да го отлага повече. Франки притеснено махна капака, за да открие бяла пластмасова клетка. Два чифта очи замигаха срещу яркото слънце.
— Това са Фред и Джинджър.
Докато караха по магистрала 405, Франки разказа всичко на Рита. Откриването на разписката от „Тифани“, загубата на работата й, как Хю я заряза на пътеката за боулинг на рождения й ден… всичко… дори частта с Фред и Джинджър и как, когато взела решението да замине за Ел Ей, била категорична, че те ще дойдат с нея. Първоначално изглеждаше невъзможно. Въпреки че вече имаха всички възможни ваксинации — Франки беше като майка закрилница по отношение на любимите си котки — безцеремонният служител, с когото говори по телефона, настояваше, че компанията има нужда от двадесет и четири часа, за да подготви документите. Точка. Край на историята. Но Франки не смяташе да се предаде така лесно и като използва и двете си сили за убеждаване — истерични сълзи и кредитна карта, тя успя да разтопи непристъпната ледена скала около сърцето на служителя и качи Фред и Джинджър на същия полет.
— Не можех да ги оставя с Хю. Вероятно щеше да ги люлее за опашките им и да ги използва като стикове за голф… Винаги е мразил котки…
Рита слушаше, пушейки цигара, и натискаше клаксона след различни коли, а Франки анализираше всеки детайл, люшкайки се от сълзи до гняв и обратно към плач. Отне й повече от час и когато приключи, се отпусна рязко на кожената седалка, изтощена след пролетното почистване на чувствата си.
— Виж, знам, че няма да искаш да чуеш това, но ако ме питаш, а знам, че не ме питаш, но все пак ще ти кажа — по-добре, че се отърва от копелето. — Рита беше напълно откровена. — Хю може да изглежда добре, но той е арогантен кучи син и е толкова побъркващо деспотичен. Караше те да се въртиш на пръсти около него. — Тя тръсна цигарата в пепелника, изглежда, без да забележи, че вятърът веднага подхващаше пепелта и я разпиляваше около тях. — За да бъда откровена, винаги съм смятала, че има нещо подло у него.
Обърна се към Франки, която, изтръгната от своето самосъжаление благодарение на състезателното каране на Рита, стискаше с две ръце своята седалка, докато се носеха с убийствена скорост по магистралата.
— Имам предвид, как изобщо можеш да се довериш на мъж, който си скубе веждите, за бога? — Клатейки глава от раздразнение, тя щеше да продължи с кълцането на Хю на дребни парченца, когато забеляза изражението на Франки. Тя отново беше готова да заплаче. — Не че има нещо лошо в това мъж да си скубе веждите, разбира се… — Рита смени подхода, спомняйки си внезапно свещеното правило: „Никога не плюй по гаджето на приятелката си независимо колко голям задник е. Това само ще я накара да намрази теб, не него“. — Имам предвид, не искаш той да изглежда като Елтън Джон, нали? — Тя се усмихна широко, но нямаше полза — опитите й да спаси ситуацията само я влошаваха повече.