Ято униформени шофьори се спусна към тях, приканиха ги да излязат и пъргаво откараха колата, готови за следващите гости. Попаднала ненадейно в светлината на прожекторите, Франки замръзна като ужасен заек, а съзнанието й се опитваше да възприеме разточителната обстановка. Непрекъснат поток от Ролс Ройс, Ферари и лимузини преминаваше покрай нея и докато ги наблюдаваше, тя забеляза, че алеята наистина искри. Направена от асфалт, смесен с брокат, тя проблясваше като милиони малки звездички. Само в Ел Ей можеше да има звездите в краката си.
На входа се събираше тълпа. Грациозни момичета в дънки с ниска талия, фатални жени с тупирани коси, облечени в „Гучи“, мъже с правоъгълна челюст и бронзов тен — всички се опитваха да се доберат до купона. Бодигард с размерите на малък гардероб прилагаше всички заучени техники за отблъскване на тълпата, като преграждаше пътя с ръцете си и крещеше нещо в малкия микрофон на ревера си. Имаше поразителна прилика с Майк Тайсън, забеляза Франки.
Като предположи, че ще трябва да чакат с всички останали, Франки се опита да се отдръпне. Не искаше да изглежда, сякаш се натиска да влезе.
— Извинете, това ли е краят на опашката? — попита тя двадесетинагодишната блондинка до себе си.
— Опашка? — Блондинката, която изглеждаше точно както една двадесетинагодишна блондинка в Лос Анджелис би трябвало да изглежда, сбърчи чело, сякаш не разбираше.
— Да, опашката за влизане.
Русокоската съвсем се слиса. Пенсионерът, който я държеше за ръката, се опита да поясни:
— Тя има предвид редицата, захарче.
Сякаш наблюдаваше как някой запалва лампичка. Кикотейки се ведро, блондинката се обърна към Франки:
— Разбира се, сладурче, това е опашката.
Тя изглеждаше тотално очарована от себе си. Така я гледаше и пенсионерът, който здраво стискаше четиридесет и пет сантиметровата й талийка. Ухилен като горд дядо, не като развратния перверзен приятел какъвто беше, той се перчеше с полираната си до блясък усмивка за поне петдесет хиляди долара. Франки кимна сковано, заслепена от зъбите му.
— Йоо-хоо.
Отново този вик. Франки се завъртя на пръсти и огледа тълпата. В началото на опашката забеляза Рита, която ожесточено я приканваше, размахала ръце във всички посоки като родител, който се опитва да танцува на съвременна музика. Рита винаги я засрамваше така. Винаги се набутваше в началото на опашката — дали в пощата, на автобусната спирка или в бара — а Франки я следваше, умряла от срам, и опитваше да игнорира мръсните погледи, които им отправяха.
Чувствайки се сякаш ходи по висока греда, тя заситни нервно край редицата хора, които я измерваха с поглед и се опитваха да си припомнят в кой филм я бяха видели. Дали беше на Тарантино или може би на Спайк Лий, или, не, със сигурност не Спилбърг? Неспособни да решат, те шушукаха помежду си. Не, с тези гърди и зъби очевидно беше британка. Вероятно Мърчант Айвъри или дори по-вероятно Кен Ръсел. Все пак трябваше да е играла в нещо, как иначе щеше да е в списъка с гостите?
— Хайде, глупаво зайче. Ние сме с Дориан.
Сякаш я спасяваше от удавяне, Рита грабна Франки и я издърпа през входа.
Франки беше озадачена.
— И?
— И? — Рита направи гримаса. — И ние влизаме направо.
— Защо? — Тя все още не проумяваше.
— Дявол да го вземе, откъде да знам? — озъби се Рита, вбесена от глупавите въпроси на Франки. — На кого, по дяволите, му пука? Нали сме вътре? — От нейната уста звучеше, сякаш бяха банкови обирджии, които са разбили сложната и скъпоструваща алармена система за по-малко от минута. — Хайде — просъска тя и без да дочака други въпроси, прекоси мраморното фоайе в стегнатия си златен корсет и идеалната мини пола. Франки междувременно беше в погребално черна рокля, черен клин, черни обувки. Въпреки ободряваща реч на Рита, тя все още тъгуваше по Хю.
Минаха бързо край охраната, като се оглеждаха за Дориан, но той не се виждаше никъде, след като изчезна във фоайето със сребристото си куфарче и дългото кожено палто, което бършеше пода зад него като хермелинови одежди. Следвайки примера му, те забързаха през завесите от бял муселин, окачени на тавана и издути като платната на ветроход, все напред към звуците от разговори, музика, смях и чукване на чаши.