И неочаквано пристигнаха.
Франки залитна на прага. Никога не беше виждала подобен купон. Намираха се в бара на хотела, в известения Облачен бар, който не приличаше на нито един от хотелските барове, които познаваше в Англия. Нямаше фалшиви викториански камини, вази със сухи цветя, басмени столове и завеси с помпони. Нямаше дори бар с дъбов, месингов или какъвто и да е плот. Бяха на открито пред басейн с олимпийски размери, осветен от дузини истински факли, който бяха поставени в ръцете на гръцки статуи на мраморни колони. Мозаечният под около него беше осеян със стотици възглавници и то не в основните цветове, които се продават в „Икея“, а огромни кралски възглавници с размерите на кресла, покрити с бяла, мека перлена коприна и бухнали от пълнежа с гъши пера. Гостите се излежаваха лениво на тях и елегантно отпиваха шампанско.
Сякаш бе попаднала в друг свят. Пламъците от факлите хвърляха тайнствени отблясъци върху лицата на хората, като им придаваха златисто сияние, познато й единствено от старите холандски картини. Беше кукленски свят. Перфектни пластмасови хора. Но докато мъжете бяха смътно различими със или без бронзов тен и напомпани до пръсване мускули, жените бяха нещо съвсем друго. Франки се почувства сякаш беше открила съвършено нов вид: детето-жена на Ел Ей — жени, които бяха преминали през пубертета само от кръста нагоре. Докато долната половина от тялото им нямаше никакви признаци за задник, корем или — господ да ги пази — бедра, горната половина изпъкваше с чифт класически Памела Андерсън. Бяха дванадесетгодишни със силиконови гърди размер DD и на всичко отгоре крака дълги като небостъргачи. Франки ги зяпаше хипнотизирано. Въпреки че беше метър и седемдесет и шест, тя внезапно се почувства като малкия човек в Остров Фантазия, който не спираше да крещи „Самолетите идват, самолетите идват.“
Като се опитваше да не изглежда уплашена, а беше трудно, тя последва Рита, която явно нямаше подобни притеснения и крачеше уверено към свободна двойка възглавници.
След като се свлече на една от тях, тя намести корсета си и започна да дърпа миниполата си върху бедрата си, сякаш опаковаше пилешки пръчици в целофанено фолио.
— Ужасно жадна съм, а ти?
Без да дочака отговор, тя махна на една от суперсексапилните келнерки, които се носеха наоколо босоноги в оранжеви саронги с подноси шампанско в ръцете. Рита хвана четири чаши с палци и показалци.
— Ами, едва ли получаваш нещо в тези малки тесни чашки — обясни тя и като облиза капките шампанско по златния си маникюр, подаде две на Франки.
— До дъно.
Чукнаха се.
— Обзалагам се, че ще ти дойде добре.
Франки въздъхна мрачно.
— Откакто Хю ме заряза, не съм правила друго, освен да пия. — Погледна тъжно в чашата си.
Рита я разбра погрешно.
— Това е, моето момиче. — Ухили се окуражително, пресуши едната чаша и отпи от втората. За миньонче, можеше да надпие почти всеки. Допи остатъка. — Дай ми минутка, природата ме зове. — Надигна се от възглавницата, като показа повече плът, отколкото възнамеряваше, и се заклатушка в търсене на дамската тоалетна.
Сама на своята огромна възглавница, Франки се почувства като Палечка на своето лилиево листо. Безпомощна и незначителна. Замисли се над идеята да потърси Дориан, но се отказа, когато го забеляза в един от ъглите. Въпреки неговата натруфеност, която често преминаваше границата, беше очарователен хетеросексуален мъж. Излегнат на възглавница, той беше заобиколен от прекрасни бляскави жени, които го хранеха със суши и шампанско, подобно на римски император и слугите му. Франки погледна часовника си. За бога, Рита беше изчезнала преди векове! За втори път този ден тя си пожела приятелката й да побърза.
Франки допиваше поредна чаша шампанско. Чувстваше се неловко. Не беше свикнала да е сама на купон. Обикновено си имаше Хю, с когото да говори или поне да го наблюдава, докато той обсъжда цените на жилищата и лихвените проценти с някого. Беше свикнала да е част от двойка и дори когато не беше до него, това й даваше усещане за сигурност. Като да имаш парашут — знаеш, че е там, ако ти потрябва. Но сега беше необвързана и това означаваше безсмислени разговори, флиртуване, полагане на усилия, въпреки че напълно бе забравила как. А дори и да не беше, не й стискаше отново да се впусне в тази ужасна игра. Когато Хю й каза, че всичко е приключило, той изтри самочувствието й. Сега всичко, за което можеше да мисли, бе какво не е наред с нея. Размерът на задника й? Гърдите й? Наличието на целулит? Или беше прекалено скучна? Не я биваше в леглото? Или това, че обичаше да пее с Франк Синатра под душа? Списъкът можеше да продължи безкрайно. В един момент беше част от двойка — щастлива, улегнала, самоуверена. В следващия — бум — стана част от света на Бриджит Джоунс — невротична, пристрастена към цигарите самотница.