Глава 11
Мили боже, това беше тя! Момичето от летището. Излезе навън за цигара и първоначално мислеше, че е сам, докато не чу хлипане и видя човек, облегнал се на парапета. Беше трудно да вижда в тъмното, но можеше да различи силуета на жена. Стройна, висока, страхотно дупе. Изглеждаше сладка, поне в гръб. Отначало понечи да се върне, звучеше сякаш тя плаче, но после размисли, какво по-хубаво — девойка в беда. Може би се нуждаеше от рамото му, за да си поплаче. Така че я попита за огънче — старите лафове винаги бяха най-добри — и си помисли, че му е провървяло, когато тя се приближи и запали цигарата му. Тя се усмихна прелестно и той беше прав — беше сладка. Странното бе, че изглеждаше и много позната. Срещал ли я бе преди? Мислено прелисти малкото си черно тефтерче — бивша колежка, момиче, което бе заговорил в някой бар, еднократна свалка? Тогава осъзна. И не можеше да повярва. Тя беше момичето, което се опита да открадне количката му на „Хийтроу“. Лудото британско маце. Жената, която той за последно бе видял да изчезва от летището.
— Това си ти.
Франки отскочи назад като ужилена. Смучейки опарения си пръст, тя го погледна намръщено в тъмното, началната й изненада бе отстъпила място на раздразнението.
— Ти си онзи идиот!
Отначало не можа да го разпознае без глупавата каубойска шапка. Но определено беше той. Лъжливият, подъл, крадлив янки от летището.
Той въздъхна.
— Виж, относно по-рано…
Но Франки нямаше да го остави да се изкаже.
— Ти си кретенът, който ми отмъкна количката на „Хийтроу“. — Не можеше да повярва. Наистина беше той. Господи, колко беше нахален! Перчеше се пред нея, сякаш нищо не се беше случило, искаше й огънче.
Мъжът бавно потърка наболата си брада.
— Хей, кълна ти се, че количката беше моя. — Усмихваше й се. Последното, което искаше, беше нов скандал. Всъщност нямаше против да сключат мир и да вземе номера й. — Така или иначе, няма значение, нали? Беше объркване.
— Объркване?! — Франки усещаше как косъмчетата по врата й настръхват. Умишлено ли бе така покровителствен?
— Стига де, ти беше леко подпийнала. — Той се засмя, като се надяваше, че тя ще разбере шегата и също ще се засмее. Но грешеше ужасно.
Франки се ядоса. Наглото копеле все още твърдеше, че вината е нейна, и имаше нахалството да й се присмива — отново.
— Какво искаш да кажеш? Че бях пияна?
Господи, наистина беше засегнал болна тема!
— Не казах това.
Опита да върне думите си назад, но беше безполезно. Чувстваше как ситуацията е извън контрол и върви към поредния неистов скандал.
Тя му се нахвърли:
— Не беше и нужно. Но за твое сведение, не бях пияна. Пийнах си малко, за да си успокоя нервите. Това е всичко. Това не ме прави пияна.
Всички американски мъже ли бяха така безочливи?
— Добре, успокой се, взимам си думите назад. Няма нужда да си така докачлива.
За бога, какво не й беше наред? Всички британки ли бяха така изнервени?!
— Какво, по дяволите, очакваш, когато се промъкваш зад мен — сопна му се тя.
— Уоу! — Вдигайки ръце, в знак, че се предава, той отстъпи назад. — Просто помолих за огънче.
Господи, тя наистина беше луда!
Франки не каза нищо. Вместо това си дръпна от цигарата и започна неловко да си играе с дръжката на златната чанта на Рита.
Той я наблюдаваше, гневът му се успокояваше така бързо, както бе избухнал. Тя изглеждаше толкова безпомощна и ранима.
— Чух те да плачеш… Помислих, че мога да помогна.
Франки шумно затвори чантата и го погледна подозрително. На какво си играеше? Наистина ли се притесняваше за нея, или просто й се подиграваше? Реши, че е второто.
— Нямам нужда от помощ от някого като теб.
Сега беше негов ред да се раздразни.
— Някой като мен? — Мускулите на стиснатата му челюст затрепериха бързо от възбуда. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
Франки въздъхна объркана.
— Виж, просто ме остави на мира, става ли? — И го изгледа кръвнишки.
— С удоволствие. — Хвърли й той свиреп поглед в отговор.
Мълчание.
Чаткането на токчета и отблясъците от лъскав златен тоалет през листата известиха пристигането на Рита. Като се появи зад ъгъла, тя фиксира Франки с поглед.