Като разтриваше посинения си глезен, тя нещастно зяпаше в тавана. Затвори очи, мислейки си, че това може да помогне. Не стана. Само й помогна по-осезаемо да почувства половината дузина чаши шампанско, пукащи като малки гранати под лъжичката й. Защо, по дяволите, пи толкова много? С това темпо новият й социален статус на необвързана безработна пушачка бързо се превръщаше в необвързана, безработна, пушачка-алкохолик. Като размисли — необвързана, безработна, депресирана, пушачка-алкохолик беше по-точно. Беше отрезвяваща мисъл. Но не толкова отрезвяваща, колкото изгарящата, суха като барут мисъл, която прекъсна самосъжалението й.
Завладяна от пиянска жажда, Франки се измъкна от завивките, като внимаваше да не разбута Фред и Джинджър, свили се на две стегнати топки в долния ъгъл на одеялото, и запристъпя слепешката през спалнята, спъвайки се в захвърлените обувки на Рита. Мамка му, изруга тихичко. Заклатушка се по стълбите до кухнята с разперени наред ръце като зомби сомнамбул и широко отвори вратата на хладилника.
Лъч ярка светлина просветна през тъмнината на кухнята и просторната всекидневна. Мигайки, докато очите й привикнат, тя предпазливо надникна вътре. Рита не беше известна с хигиената си, но в хладилника нямаше вода, а тя бе предупредена да не пие от чешмата. Всъщност хладилникът беше почти празен, с изключение на стара мухлясала половин пица, кацнала на горния рафт, и някакъв вид плътен, зелен, отблъскващо изглеждащ протеинов зеленчуков шейк, наречен „Органична защита“. Стомахът на Франки размаха бяло знаме от ужас, но дехидратацията и заплахата от дяволски махмурлук на другата сутрин надделяха. Тя отпи колебливо. Имаше вкус на втечнени кълнове. Отврат. Остави го обратно. Органичната й защита щеше да бъде повръщане, ако отпиеше дори капка повече.
Победена, тя се дръпна от хладилника и прекоси всекидневната до дивана. Разсеяно погледна часовника си. В Лондон беше осем часът сутринта в понеделник. Хю сигурно още спеше в леглото. Тя затвори очи, като мислеше за него. Всеки момент алармата на часовника му щеше да включи националното радио, той щеше мързеливо да се претърколи на другата страна, все още затворил очи, и щеше да облегне глава на възглавницата й. Щеше да лежи така неподвижно, докато свършат новините, после щеше да отвори очи, да изключи радиото, да стане, да се протегне пред прозореца, да се прозее два пъти, да прекара пръсти през сплесканата си коса и сънено да разтрие гърдите си. После, облечен само в чифт боксерки на Келвин Клайн, щеше да отиде до банята, да огледа плочките на корема си в огледалото — анфас и профил (отпуснати и стегнати) — да провери за нежелани косъмчета в носа, ушите или по веждите, преди да изчезне под душа с релаксиращи лосиони за поне половин час.
Тя въздъхна замечтано. Неговият протяжен ритуал за къпане я докарваше до лудост, но сега й липсваше ужасно много. Ако само можеше да си го върне, се заклеваше, че никога повече няма да се изнервя. Никога повече нямаше нервно да дърпа завесата на душа и да го пришпорва да побърза, никога повече нямаше да се оплаква от малките късчета конец за зъби, които непрестанно намираше завити като малки червейчета навсякъде из апартамента, никога нямаше да вдига скандал за това, че той е използвал последната доза от овлажняващия балсам за коса — никога повече. Липсваше й и си го искаше обратно.
Страдайки, тя прегърна здраво възглавницата на дивана и празно загледа остатъците по масичката за кафе. И точно тогава из бъркотията от списания, кърпички и други боклуци, които преследваха Рита, където и да отидеше, погледът й попадна на нещо. Телефона.
Изкушението беше неустоимо. Протегна се и вдигна слушалката. Сякаш държеше зареден пистолет. Поколеба се за момент… Да натисне ли спусъка?
Разбира се, отговорът беше не, не, не, не! Не пий и не звъни! Но беше прекалено късно. В другия край на линията беше тихо. Сигнал звънене. Устата й пресъхна и тя опита да преглътне. Чакаше.
Неочаквано се чу щракване и нечий глас:
— Ало?
Беше Хю.
Сърцето й заби лудо. Сякаш устата й се схвана. Телефонът беше като граната в дланта й.
— Ало?
Отново неговият глас. Този път по-нетърпелив. Трябваше да проговори. Искаше да говори…
— Хю, аз съм, Франки — избъбри тя, а отчаянието в гласа й заличи всичките надежди да звучи хладнокръвно.
— Франки? — Една дума. Две срички. По тях тя трябваше да разбере дали той се радва, дали се дразни, дали е въодушевен, притеснен, тъжен, дали му липсва. Беше като знак без мимика. Той не я изчака да отговори. — Къде си?